Беше хубав сеанс, но усещам, че е време да си вървя. За мен духовните прозрения са здрави като сапунени мехури. В един момент нещата са ослепително ясни, в следващия ме обсебва мисълта за нокторезачка. Казвам на Уейн, че отивам в хотела да си легна.
- Добре, но като си легнеш, свий коленете си ей така, към гърдите.
- Това по-добре ли е за енергийния поток?
- Не, така по-лесно се отделят газове.
Да, мисля си, докато слизам от покрива, уейнизмът е практично учение.
На следващата сутрин правя обичайната си обиколка. Въздухът е свеж, небето - с цвят на капучино, докато тъмата неохотно отстъпва пред зората. По някое време забелязвам, че край една пейка се е събрала тълпа. Може би е музикант или някакъв уличен театър. Доближавам се полека. Гледката ме шокира: жена с малко момче, може би на осем, предполагам - неин син. Момчето се е изгорило зле, кожата на гърдите му представлява грозд от червеникави мехурчета. Лявата му ръка е заприличала на цепеница, не могат да се различат отделни пръсти. Жената говори на тибетски, явно разстроена, но момчето е забележително спокойно. Яде ябълка, която майсторски държи в ръката цепеница.
Именно това спокойствие, граничещо със задоволство, ме поразява. Нещо в несъответствието между физическото обезобразяване и емоционалната уравновесеност на момчето.
Бъркам в джоба си, изваждам 15 рупии - около 40 цента - и ги хвърлям в картонената кутия, която жената е пригодила за събиране на подаяния. Връщам се към обиколките си, като вървя все по-бързо и по-бързо, опитвайки се да изпъдя образа от ума си. Защо дадох толкова малко пари? Трябваше да оставя 1000 рупии. Да, решавам, ще го направя. Но когато се връщам до пейката, момчето и майка му ги няма. Сякаш никога не са били там. Обикалям ступата, преповтаряйки си какво ми каза Джеймс: състраданието изниква спонтанно от мъдростта. Как, чудя се, да стана по-мъдър?
Решавам да размишлявам по въпроса над чаша кафе в кафене „Събота“. Днес сутрешният ми ритуал ми се струва особено успокояващ. Разгръщам със замах четивото за деня. Този път съм решил да отида право при извора: самия Буда. Всъщност Буда не е написал и едничка дума. Неговият последовател и спътник Ананда вярно записвал всяка думичка на учителя си. Съчувствам на Ананда, който бил толкова зает да помага в личния живот и работата на Буда, че никога нямал време сериозно да се посвети на собственото си просветление.
Удивен съм как някои пасажи звучат като взети от Библията, макар Буда да е живял около 500 години преди Христос. Например Буда казал: „Не наранявайте други по начин, който би наранил вас“. Това звучи страшно близо до златното правило: „Не прави на другите това, което не искаш на теб да правят“. И християнството, и будизмът проповядват ненасилие, състрадание и въздържание от светски удоволствия. Някои изследователи вярват, че тези сходства изобщо не са съвпадение и че всъщност Исус е повлиян от будистките идеи.
Не е толкова невероятно, колкото изглежда. По времето на Исус будистки мисионери били стигнали чак до Александрия в Египет.
Но докато Исус страда за нашите грехове, Буда отхвърля идеята за първородния грях и заявява, че просто всичко е страдание. Буда не говори само за страданието, което изпитваме, когато изгубим работата си или не вземем някой изпит, или ни глобят за неправилно паркиране, макар че и него има предвид. Той визира онова дълбоко екзистенциално страдание, което тибетският лама и бохем Чогям Трунгпа уместно нарекъл „фундаменталната всепроникваща прецаканост“.
Мога да свидетелствам за тази прецаканост, да потвърдя нейното всепроникване. Винаги я има, дори когато животът ми върви добре - особено когато животът ми върви добре. В повечето религии хлябът и солта, така да се каже, е утехата, която дават в по-бурните моменти от живота. Ето защо закоравелите атеисти понякога откриват религията, ако ги сполети трагедия. Будизмът обаче сякаш се занимава повече с разположението на духа ни в хубавите моменти. Всеки един момент, дори и приятен, особено ако е приятен, крие семената на разочарованието. Страданието е празна винена чаша, но и пълна. В действителност, потече ли животът плавно, трябва наистина да внимаваме, учел Буда. „Както масивната скала вятърът не ще помръдне, така са мъдрите непоклатими за похвала или укор“. Да ме разтърси похвалата? Тя не е ли хубаво нещо? Буда би казал, че не е, понеже похвалата, както всичко в живота, е преходна и поради това носи семената на страданието. Всъщност това е най-лошият вид страдание, защото е предрешено като удоволствие.