Боже, помислих си, звуча все едно съм изгълтал секцията с ню ейдж литература в някоя книжарница. Но тя го разбра, само че по-добре от мен. „О, значи светът започва отначало?“ Да, потвърдих, стреснат от проницателността й. „Светът започва отначало.“ Това е красотата на непреходното - и на мъдростта на петгодишните.
Уведомявам Уейн, че се връщам в хотела, като при това ще го сторя осъзнато.
- Ще усещам подметките под ходилата си.
- Добре.
- Ще усещам вятъра в косата си.
- Няма вятър.
- Вярно.
- А ти нямаш коса.
- Прав си. Но ако имаше вятър и аз имах коса, щях да усещам вятъра в косата си. По-късно през деня ще си хвана такси и хубаво ще се подрусам.
- Започваш да влизаш в историята. Това е проектиране, не осъзнатост.
- Добре, ами точно в момента задникът ми е леко натъртен от седене.
- Хубаво. Сега си близо. Стой близо.
- Добре, ще мръдна мъничко, да ми е по-удобно.
- Да! - тържествува Уейн, гордият не-гуру.
В този момент младият непалец, който ни наблюдава от известно време, се приближава.
- Извини - казва той на накъсан английски. - Може попитам за какво вие говорите?
Уейн се кани да му отговори, но аз го спирам.
- Нека аз, Уейн. Не си говорим за нищо. За абсолютно нищо.
Уейн от Статън Айлънд се разсмива и преживяваме един момент заедно.
Последната ми сутрин в Непал. Въздухът е хладен и свеж. Виждам заснежените върхове на Хималаите. Те са си били там, разбира се, но чак сега могат да се видят. За последен път обикалям Големия бонбон, като усещам земята под стъпалата си и грапавите мъниста на броеницата с пръстите си. Правя пет или шест обиколки, после се изкачвам по стълбите до кафене „Събота“ и се оглеждам за мястото си. Заето е, така че си заплювам друго. Наблюдавам синхронното кланяне и ставане. Още не са ми донесли кафето. Умът ми поема по обичайната си траектория с позната скорост. „Къде по дяволите ми е кафето? Поръчах преди седем минути! Колко време се прави едно просто кафе? Отивам да намеря сервитьор; мътните го взели, къде е сервитьорът?“ Следва пауза, малка, едва доловима нанопауза, като лъч, пробил гъстите облаци по небето, а аз се гмурвам в нея. И се отпускам.
Не след дълго кафето ми пристига заедно с банановите палачинки. Ям ги бавно, осъзнато. Бих могъл да кажа, че са вкусни, но не точно това преживявам. Палачинките не са хубави. Не са лоши. Не са неутрални. Те са бананови палачинки, бляскави в своята бананова палачинковост. Не биха могли да бъдат нещо друго, нито пък аз бих искал. Усещам как слънцето топли лицето ми. Отварям „Пътят на Бодхисатва“, вече омазана с мед и кафе, и прочитам:
Както слепецът
съзира скъпоценност в купчина боклуци,
така по някаква случайност
в мен се роди Пробуден ум.
Без да се споменава Бог. Без намесване на божественото. Само „някаква случайност“. Откъсът ме оставя без дъх не въпреки безбожието си, а именно заради него. Когато случайността работи в наша полза, неочаквано, необяснимо, не можем да не се почувстваме благословени. Християните го наричат благодат. Будистите го наричат „таковост“, или просто нещата такива, каквито са. Не го раздуват. Осъзнавам, че будизмът е неумишлена религия.
Този момент няма да продължи дълго, знам. След няколко часа ще си свалям обувките пред охраната на летището, а после ще се гъчкам в метална тръба, известна като „самолет“.
Моментът няма да продължи, нито пък аз. Тялото ми прилича на „нещо назаем, но само за минута“, както без заобикалки казал Буда. Отнема ли това от сладостта на момента? Не му отнема - решавам, отпивайки последна глътка кафе, - а прибавя.
Прибавя, и то как.
Глава трета
БМО, чувства се празен отвътре. Търси божество по-близо до дома. От даващите ли си? Платоническа любов ме устройва.
Градовете са като хората. Мислим си, че ги познаваме, но никога не е така, не и изцяло. Винаги има и друга страна, сенчест град, спотайващ се на заден план, като ексцентричния братовчед, който усърдно избягвате на семейни събирания. Така е и с мен и Ню Йорк. Мислех, че го познавам, но се оказа, че е само част от него: гевречетата, магазините за един долар, йога студиата. Онзи Ню Йорк, към който съм се запътил сега с линия номер 2 на градската железница, е много различен. С какво точно е различен, не мога да кажа, тъй като никога не съм го посещавал. И защо ми е? Репутацията, отразена и до известна степен измислена във филми като „Форт Апачи, Бронкс“ или сериала „Бронкс гори“, постави бариера между мен и този Ню Йорк, бариера, непробиваема като стена.