И все пак, ето ме, единствения бял в задушен, претъпкан вагон, хвърчащ към приют за бездомни, който известно време ще бъде мой дом. Държат го францискански монаси - Монасите на обновлението, както са се нарекли. Правят опити да обновят един древен и благороден път към Бог.
Отдавна се интересувам от францисканците. В Индия те единствени се съгласиха да осигурят образование на малко сираче, което бях взел под опеката си. По-късно, вече в Щатите, ги виждах от време на време да щъкат из Вашингтон, облечени в кафявите си раса с качулки, сякаш току-що дошли от XIII век. Малкото, което знаех за тях, ми допадаше: донкихотовският им дух, безусловното им християнство, което приема думите на Исус, особено трудните, насериозно. Не че францисканците ги е грижа особено за словоизлиянията. Както гласи известният съвет на техния основател свети Франциск от Асизи43: „Проповядвайте Евангелието навсякъде. Ако е необходимо, използвайте думи“. Те така и правят: без да притежават нищо, като осигуряват на бедните храна и подслон, и то не в уединени манастири, а в отявлено градска среда, в ония квартали, които хора като мен биха забелязали само ако объркат пътя или колата им се повреди.
Животът на францисканците ми се струва труден, абсолютно непрактичен и именно поради това ме привлича толкова. Какво ги крепи - и би ли могло да се окаже Богът за мен?
Искрено се надявам да е така. Депресията ми се разви, разрасна се от спорадични пристъпи на меланхолия до нещо подълбоко и по-трайно. Отново се чудя дали търсенето на Бог не ме депресира повече, вместо да ме облекчава. Алън Уотс предупреждава за „кармичната разплата“: ако ровите из собствения си боклук, на повърхността изплуват останки от миналото (и от минали животи). Един приятел християнин ми каза на практика същото, само че по-цветисто: „Колкото повече се приближаваш до Бог, толкова повече иска да те докопа дяволът“.
Докато влакът подминава 125-а улица, си поемам дълбоко въздух няколко пъти. Нервите ми са изопнати. Там, в Южен Бронкс, ме чака нещо важно. Оттам е тръгнала нишката на болката. Баща ми е отраснал в Бронкс, беден като църковна мишка. Неговият баща ги изоставил, когато той бил на пет. После баща ми изостави нас, когато аз бях на пет. Чувствам се така, сякаш пътувам към сърцето на някаква кървяща родова рана, и сега, когато сам имам петгодишно дете, тя пулсира още повече. Родословието не е съдба, казвам си, докато влакът спира на моята спирка.
Не само съм неспокоен заради Южен Бронкс и това, което ме очаква там - притеснява ме и че невежеството ми може да лъсне. Някак си успях да достигна средна възраст, без да науча особено много за Заветите, нито Стария, нито Новия. Невежеството по отношение на будизма е едно, но ние сме християнска нация, поне демографски, и оправдание за библейската неграмотност няма.
Пристигам навреме за вечерната служба. Води я отец Луис. Косата му е обръсната, а брадата - прошарена. Прилича не толкова на свещеник, колкото на бивш член на Зи Зи Топ. Което не е далеч от истината. Отец Луис, както научавам по-късно, е бивш саксофонист, културист, женкар, изпълнителен директор от Уолстрийт и собственик на автокъща за коли втора ръка. Бил по собствените си думи много бурна личност. Запазил е тази си черта, само че сега я изразява чрез Евангелието.
Параклисът е малък и семпъл, с дървен под - нищо общо с някои претруфени християнски църкви. Отпред мъждукат две свещици. Един от францисканците свири на китара, при това добре.
- Ние боготворим Исус като гадже, майка или любима - казва отец Луис. - Когато отприщиш тази любов, в живота ти нахлуват потоци, защото си отворил клапан. Такава любов може да руши стени. - После, като доближава пръсти до устните си, по италиански маниер, добавя: - Хубаво е - сякаш описва спагети алфредо, а не божествената любов на Исус Христос.
Францисканците са католически орден, а аз не знам нищо за католическата служба. И ето ме отново сред набожните, да се преструвам. Когато всички се изправят, изправям се и аз.
Когато сядат, и аз сядам. Коленичат ли, аз също. Когато дойде време да се кръстим, мърдам пръсти непохватно, дясната ми ръка се размотава напосоки. Сигурно изглеждам като някакъв епилептик. Никой не забелязва - или пък са твърде добродетелни, за да кажат нещо. Каквато и да е причината, съм им благодарен.
- Отче, прости им, че не знаят какво вършат - отец Луис цитира думите на Исус от кръста. - Използвам го почти всеки ден, - той допира Библия с овехтяла кожена подвързия до устните си. След това застава на коляно, а голото му теме лъщи.