- Молим те да ни помогнеш, да излекуваш умовете ни, лошите помисли, зависимостите ни, греховните ни уклони.
Виновен както винаги, се сгърчвам леко на стола си.
- Молим те, пази очите ни, да не гледаме лоши за нас неща.
После идва ред на причастието.
- Ако искаш, може да получиш благословия. Никой не те притиска - казва отец Луис.
Колебая се. Гледам другите, наблюдавам как се приближават до олтара, отпиват от виното и отварят уста, за да получат евхаристия44. Защо пък не? Мога да го направя. Изчаквам подходящия момент и отивам до малкия олтар. Отец Луис ме благославя с махване на ръката. Стоя там с отворена уста и чакам.
Когато Ви е удобно, отче Луис, по всяко време. Но нещо не е наред. Той се опитва да ми подскаже с очи, но какво? Трябва ли да направя, или да изрека нещо? Някаква парола? Неловкото чувство е почти непоносимо. Най-накрая той навежда глава и ми прошепва: „Не мога да ти дам причастие. Ще ти обясня по-късно“. И тогава си спомням. Само католици могат да получат причастие. Трябваше да се сетя.
Изнизвам се, осъзнавайки, че за пореден път съм успял да се изложа религиозно. Малко дворче разделя манастира и приюта за бездомни. Брат Криспин, червендалест монах с интелектуален уклон, ми показва стаята ми в приюта. Намира се на етаж, обособен за доброволците миряни. Стаята е без климатик, така че открехвам прозореца и заспивам под звучите на сирени и гневен испански - музикалния съпровод на Южен Бронкс.
На следващата сутрин се събуждам рано и се втурвам за кафе. Намирам някакво срещу двора на манастира и благодаря наум на францисканския обет за послушание, бедност и целомъдрие, че не обхваща напитките с кофеин. Забелязвам качулата фигура. Отец Луис. От този ъгъл, докато сутрешната светлина откроява тъмните му наситени очи, средновековната качулка върху главата му, мускулите му (виждат се дори през широката роба), стаената му енергия, не мога да изпитам друго освен панически страх. Има нещо сатанинско във вида му. Знам, че не е справедливо, но не мога да го отрека.
Мотая се из кухнята, отпивайки от кафето си, сякаш е майчино мляко. Братята приготвят закуска; усеща се атмосфера на спокойна колегиалност като в студентско общежитие, само дето бирата е значително по-малко, а молитвите - значително повече. Харесва ми как се наричат един друг „брате“.
„Искаш ли яйца, брате? Благодаря, брате.“ Много е гальовно.
На мен, разбира се, не ми викат така. Както обикновено аз съм аутсайдерът.
С течение на вековете францисканският обет за бедност се е разхайтил и този орден, сформиран само преди 25 години, има за цел да поправи работата. Нищо не притежават. Никакви банкови сметки или кредитни карти, мобилни телефони или според тяхната харта „популярни електронни принадлежности, произвеждани просто за забавление и отмора“. Нямат и легла. Спят на пода. Манастирът няма интернет връзка, телевизия, миялна машина или климатик. Францисканците вярват, че всички тези неща ни отделят от Бог.
Когато свалим всичко от себе си, какви оставаме? Както намекна дервишът Питер, това е най-важният въпрос, на който всички религии се опитват да отговорят. Ако една сутрин се събудим и открием, че сме изгубили всичко - работата си, къщата си, парите си, репутацията си, обичните си хора, - дали ще се обърнем на другата страна и ще умрем, или ще продължим нататък? Какво ще ни крепи? Францисканците не просто се забавляват с този въпрос като с някакво мисловно упражнение. Те го изживяват.
Денят им започва с молитва. Тогава зареждат резервоарите си, така да се каже, и получават Божията благодат. През остатъка от деня я раздават. Францисканците не задържат нищо. „Даром сте приели, даром давайте.“ (Матей, Глава 10) Наричат себе си „съзерцатели в действие“. Постоянно се движат; хората се нуждаят от тях. На вратата се звъни и може да е някой, който иска чифт чорапи или спасение. За монасите няма разлика. Всичко е част от апостолската им задача. Възхищавам се на отзивчивостта им и ми се ще да приличам повече на тях.
В кухнята заварвам брат Криспин да си сипва голяма чаша кафе и да загребва от купа с мюсли. Кани ме на обиколка из квартала и аз приемам. Излизаме извън манастира, а тежката дървена порта се затваря зад нас със силен и леко злокобен тътен. Брат Криспин носи бейзболна шапка и държи керамична чаша за кафе, които аксесоари се сблъскват с расото от тринайсети век, придържано от дебело въже, точно като по времето на свети Франциск. Завиваме на ъгъла и се мушваме при обущаря Ралф. Ралф винаги е живял в Южен Бронкс, обирали са го шест пъти, което той изиграва, като опира въображаем нож в гърлото си. Взимаме си довиждане и докато вървим на юг по Мелроуз авеню, брат Криспин ми казва, че Ралф поправя безплатно обувките на монасите. Услуга, която те приемат на драго сърце. На монасите заслужено им се носи слава, че крънкат.