В тази връзка те обичат да разказват един виц. Доминикански свещеник влиза в бръснарница. След като го подстригват, той прави опит да плати на бръснаря, но бръснарят отказва да приеме пари от човек в расо. На другата сутрин бръснарят намира букет цветя на прага си. Следващият му клиент е йезуит. Бръснарят отново отказва да вземе пари. На другата сутрин намира бутилка вино. После в бръснарницата идва францискански монах и бръснарят пак не взима пари. На другата сутрин на стълбите чакат 20 францисканци.
Братята винаги се разсмиват на този виц, въпреки че са го чували десетки пъти. Смешен е, защото е верен. Да, францисканците са страхотни крънкачи, но те крънкат в името на Бог, така че всичко им е простено.
Подминаваме жилищен комплекс - няколко многоетажни сгради, еднакви по размер и мрачност. Брат Криспин посочва рисунките по стените, изобразяващи младежи, убити в гангстерски войни. Наскоро е имало бум на насилие, включително престрелка през една пресечка от манастира. Споделя ми безстрастно, че не е необичайно семейства, попаднали от грешната страна на гангстерска разпра, някоя сутрин да се окажат с врата, подгизнала от бензин, и бележка: „Следващия път ще го запалим“. Не мога да си представя да живея така: съдбата ми да е в ръцете на невидими злонамерени сили.
Полицаите са наизлезли по много, следят движението от компактни кранове с вишки - като онези, които използват, за да контролират тълпата по време на улични панаири. Носят тъмни очила на ченгета, а ръцете им трепват по-често, отколкото в центъра на града. Това са ръце, които ясно съзнават къде се намират спрямо кобурите с пистолетите и колко секунди им трябват, за да стигнат до тях.
Брат Криспин, като всички монаси, е печен в уличния живот. Може да разпознае гангстери по татуировките и дрехите им точно както опитен орнитолог може да забележи жълтокръсто коприварче от сто метра. Въпреки одеждата си от Умбрия, тринайсети век, той е в крак с Южен Бронкс, двайсет и първи век. „Трябва да съм два пъти по-печен от най-печените на улицата, защото, ами защото съм мъж, облечен в рокля“ казва ми. Истината е, че на брат Криспин хем му сече пипето, хем е чистосърдечен, едновременно - рядка комбинация.
Младичък човек с цигара в уста и черни слушалки се присламчва до брат Криспин. Това се случва постоянно. Расото изисква реакция. Хора, непознати, споделят с братята, че имат рак или че детето им има проблеми с наркотиците, или че се разкайват за нещо. Монасите са терапевти, социални работници, Божии наместници, ходещи тестове на Роршах45.
- Братко, винаги съм се кефел на Христос - мъжът се обръща към брат Криспин, все едно ме няма. - Преди бях в затвора, но откакто излязох, не се моля вече.
Продължава с това, как е загубил работата си, а приятелката му е бременна, неща, които обикновено споделяме с най-близките си приятели, не с непознат на улицата. Брат Криспин слуша търпеливо, докато мъжът изповядва историята на живота си. После му казва:
- Просто се моли.
- Ще го направя - обещава мъжът и се представя като Рамон.
- Аз съм брат Криспин.
Мъжът се изкисква. Понякога, обяснява ми брат Криспин, докато се отдалечаваме, хората се смеят, защото си мислят, че им казва: „И се брани от СПИН“.
Не мога да спра да се чудя на срещата. Какво се надяваше да постигне, като говори с човек, изглеждащ, откровено казано, откачен?
- Надяваме се, че сме посели семе. И дори той утре да умре, ще умре със знанието, че някой го е обичал.
Спираме до лавка за пици, леко съмнителна, но, уверява ме брат Криспин, една от най-добрите. Поръчваме няколко парчета и аз посягам към портфейла си. Когато обядваш с монах, няма никакво съмнение кой плаща, няма престорено протестиране: „Моля те, нека аз. Не, настоявам. Е, щом така си решил“. Без тия. Харесва ми яснотата. (Горко на джебчията, откраднал францискански портфейл. Няма пари, нито кредитни карти. Само карта за метрото и шофьорска книжка.)
Отнасяме парчетата към една маса и аз се готвя да захапя моето, когато брат Криспин ме спира. Първо иска да каже молитва.
- Благодаря ти, Господи, за изобилието.
Взирам се в мазните парченца гъби и съм на път да изтърся заядлив коментар, но успявам да се сдържа. Той ми благодари и за моята щедрост, от което аз се изчервявам, понеже наистина не беше кой знае колко. Има някаква сладост в благословията, искреност, която ме трогва. Ако не друго, поне ме кара да забавя, да се спра, да вкуся пицата, вместо да я налапам, както обикновено правя.