Брат Криспин има солидно шкембе, което някак не ми се вписва в аскетичния живот на монаха. Деликатно му го намеквам, а той отвръща, че е качил 20 кила, откакто е положил клетвите си. „Всичкото това тесто“ - казва, докато отхапва още едно парче.
Вървим още няколко пресечки по Мелроуз, покрай квартални църкви, от които се изливат богомолци. Хората седят на сгъваеми столове, наредени по тротоара. Да, мисля си, този Ню Йорк е напълно различен от онзи, който познавам. Спираме до украсена църква. Изглежда, сякаш винаги е била тук.
Брат Криспин отива на ежеседмичната си изповед. Какво ли може да има за изповядване? Не той, а аз съм „смърдяща буца грехове“, ако използваме думите на анонимен християнски мистик от XIV век, автор на „Облакът на неизвестното“. Споделям с брат Криспин.
- Защо не влезеш?
- Вътре? В изповедалнята?
- Да. Защо не?
- Но аз не съм католик. Дори не съм християнин.
- Няма значение. Ако за свещеника това е проблем, ще ти каже.
Колебая се. Представям си изповедалните като тъмни и сенчести, и - това не съм сигурен откъде се взе, може би от филмите - някак си свързани с простолюдието. Но колоната от грехове, малки и големи, ужасно ми тежи и започвам да подозирам, че съпътстващата ги вина лежи на дъното на депресията ми. Да, малко опрощение би ми се отразило добре. Както казва Пол Тилих46: „На човек не може да се случи нищо по-велико от това, да му простят“.
А никой не прощава така, както християните. Те са номер едно в тази област. Будистите не са по прошката, понеже смятат, че няма какво да се прощава; няма първороден грях, само лоша карма. За евреите прошката идва веднъж годишно, при това на висока цена: денонощие без храна. Ню ейдж движението призовава сами да си простим, и аз съм пробвал онези упражнения, дето си говориш пред огледалото, но все се чувствам глупаво, а и никога не става нищо. Не, трябва ни опрощение от Бог, нищо друго няма да свърши работа. Християнската прошка е пълна и безусловна. Идва под формата на „благодат“, дума със същия корен като „дар“ или „даром“. Благодатта е подарък от Бога, а всичко изглежда по-хубаво, когато е подарък. Най-важното е, че прошката води до разкаяние, а не, както много хора вярват, обратното.
Гледам изповедалнята на двайсетина метра от мен. Защо пък не? Щом мога да се въртя като дервиш, да медитирам с Уейн от Статън Айлънд, и това ще успея. Нерешително отварям вратата и пристъпвам в малката дървена кутийка. Различавам профила на фигура зад преградата. Усещам нетърпение, напрежение и искам да избягам. Но е твърде късно. Той ме вижда.
- Прости ми, отче, но не съм католик.
- Няма нищо - казва той, но гласът му издава безпокойство.
- Дори не съм християнин. Евреин съм.
- Няма нищо, синко, но...
- Да, отче?
- Сега трябва да проведа службата. И вече закъснявам. Би ли могъл да дойдеш след половин час?
Заливат ме вълни на облекчение. А също и на разочарование. Разбира се, казвам, разбира се. Ще дойда пак.
Не отивам. Минал му е моментът. Бях много близо, отново на седем осми. Чудя се какво ли щеше да произтече в тази малка дървена будка. Могат ли няколко разменени думи с незнаен свещеник наистина да отмият цял живот, прекаран в грях и вина? Толкова ли е лесна прошката? Никога няма да разбера. Чувствам се като провал в изповядването, което е още едно нещо, което накрая ще трябва да изповядам.
Брат Криспин ме кани на пътешествие, на своего рода мисия, до Бруклин. Ще носи пари - 8000 долара в брой - на пълномощник, който ще ги изпрати до Африка, където помага за строежа на училище. Винаги ме бройте за пътешествие с кола, особено когато са замесени едри суми и съмнителни посредници, така че приемам. Брат Криспин скътва банкнотите под расото си, където те моментално изчезват като във фокус.
Монасите си имат прякори за всяка от таратайките им, и те - дарения. Качваме се в „Олдсмобил“ от 93-а, кръстен Сивия призрак. Преди му казвали Сивия гъсок, но установили, че това е марка водка, и поради това - не съвсем подходящо име за Божия кола. Сивия призрак има табелка „духовник“ на таблото, разпятие в бебешко синьо на огледалото за обратно виждане и лепенка на задната броня: „Жените наистина се разкайват за абортите си“. Брат Криспин изкарва колата от паркинга и после, без видима причина, спира.
- Някакъв проблем? - питам.
- Господи Боже, благослови ни, закриляй ни в делата и нагласите. Благодаря ти за възможността да пътуваме.
„Едва-едва“ - помислям си, докато Сивия призрак се дави, мъчи се, стене и хрипти като дърто товарно муле, което отдавна е трябвало да оставят на мира. Напъва се да ни прекара през моста Триборо. Климатикът бълва горещ въздух, така че брат Криспин го изключва и сваля прозорците. Пластмасовото кръстче танцува, носено от топлия бриз. Нещо в тази сцена - разнебитената кола, усещането за божествена цел – ми изглежда познато. Да, разбира се: „Блус Брадърс“47. Слагам си слънчевите очила и оповестявам: „Резервоарът е пълен, имаме 8000 долара кеш и носим тъмни очила. Ние сме на мисия от Господ“. Прекръствам Сивия призрак на „Богомобила“ и брат Криспин се смее. Харесва ми това у него и другите монаси. Носят вярата си леко и като техния основател свети Франциск не се взимат много насериозно. (Всъщност обетът им включва и ведро отношение към живота.) Истинският тест за добрата религия, както забелязал Гилбърт Кийт Честъртън, е дали можеш да се шегуваш с нея. Тази религия е добра.