Мисия от Господ. Шегичката става лайтмотив на злочестото ни пътуване. Когато попаднем в задръстване или подминем правилната отбивка, или се изгубим безнадеждно, заявявам, че всичко е наред, защото „сме на мисия от Господ“. Това се оказва доста ефективно в борбата с напрежението - моето, не на брат Криспин. Той не е напрегнат или поне не долавям да е така.
- Как го правиш? Как запазваш францисканско присъствие на духа в трафика на Ню Йорк? - питам го.
- Просто се оставям в ръцете на Христос.
- Ами, ако някой ти сече пътя?
- Удрям спирачки.
- Да де, логично. Освен това обаче. Как се справяш с гнева си?
- Моля се да се покръстят. Бързо.
В тоя миг, като по божествено предначертание, някой ни сече пътя. Брат Криспин се обляга върху клаксона. Аз се усмихвам. Хубаво е да знаеш, че обетът им за целомъдрие, послушание и бедност не се простира до бибиткането. Всеки има нужда да изпушва.
Брат Криспин има ясно очертани торбички под очите. Спал е само пет часа; предната нощ имало някакъв проблем в приюта и после трябвало да стане за сутрешната молитва в 6 часа. Съсипан е, казва.
Уморява се. Има си лоши дни. Бибитка. Всички тези факти водят до едно неизбежно заключение: брат Криспин е човешко същество. Също като мен, но с по-малко вещи и повече състрадание. Толкова често виждаме расото, а не мъжа или жената, сякаш даването на обети ги прави по-малко човечни, а не повече. Правим го като форма на защитна реакция. Ако гледаме на монасите като на реални хора, те ще заприличат на нас повече, а ако заприличат на нас повече, се повдига неудобният въпрос: защо ние не заприличаме на тях повече? Като им придаваме святост, се отдалечаваме от тях, което ни спасява от шанса да водим такъв живот.
Брат Криспин изпреварва бавнодвижеща се кола. Кротките може да наследят земята, но явно не и магистралата Бруклин - Куинс. Излизаме от автострадата и пресичаме квартала „Краун Хайтс“, подминавайки група хасидски48 евреи, облечени в кожи на августовската жега. Отново си изпускаме отбивката и се налага да дадем на заден. Брат Криспин успява, като прави неразрешен обратен завой, и засрамено повдига рамене. Всичко е наред, казвам. Ние сме на мисия от Господ.
Докато завиваме надясно по „Атлантик авеню“, разговорът ни става подчертано богословски. „Християнството е изпълнено с противоречия“ - казва той, като дава няколко примера. Сила чрез смирение. Богатство чрез бедност. Плодородие чрез целомъдрие. Живот чрез смъртта. Има право. Всъщност всички религии съдържат елемент на противоречие, на парадокс. Коаните в дзен. Даоистката класика „Дао дъ дзин“.
Всички те съдържат привидно противоречиви мисли. Ричард Pop, францискански свещеник и автор, стига малко по-далеч. Парадоксът е предпоставка за духовната истина. „Всеки „здрав разум“, в който няма елементи на парадокс, не заслужава доверие“ - твърди Pop.
Брат Криспин ми разказва как предния ден се наложило да изгони от приюта един мъж. Отново започнал да се дрогира, а монасите категорично не толерират подобни простъпки. Така че го изгонил на улицата. Не било лесно.
- Мислех ви за добряци - казвам.
- Не сме. Ние сме мили. Има разлика - уверява ме той. Исус ни учи да сме мъдри като змиите и невинни като гълъбите.
Напомня ми за ринпочето в Катманду, като съветваше „първо мъдрост, после любов“. На францисканците обаче не им трябва „първо и второ“. Вярват, че любовта винаги крие мъдрост, или както казал Толстой: „Любовта не може да е глупава“. Обикновено мислим за любовта като за емоция, при това лигава, но това е само едно от значенията на думата. Любовта е и начин да бъдеш, или както отбелязва Олдъс Хъксли, метод на познание. „Можем да обичаме само онова, което познаваме, и никога не можем да опознаем онова, което не обичаме“ - пише той.
Най-накрая стигаме до църквата в Бруклин и оставяме парите. Пътуването ни наобратно е не по-малко разнообразно. След редица грешни завои, задръствания и прочие несполуки пристигаме в манастира скапани, но удовлетворени, и тъкмо навреме за вечеря.