Луис се смаял. Тя му дала отговор на въпрос, който нямало откъде да знае, че си е задал.
- И в този момент ме пропи Христовата любов, знаех, че той е в главата ми, в мозъка ми, в сърцето ми. Знаех, че е истински. Знаех, че това е човекът, който искам да следвам до края на живота си.
Луис продължил към Рим, но вместо баровете обикалял храмовете. Когато се върнал в Нюарк, бил друг човек. Закрил бизнесите си, спрял да преследва жените и накрая се присъединил към францисканците. В манастира влязъл с всичките си вещи: четка за зъби и саксофон.
- Какво стана със стария Луис? - питам.
- Старият Луис е мъртъв и погребан. Ето това стана. Когато мисля за стария Луис, честно казано, се плаша, защото не го познавам. Бог отне онази несекваща сласт от сърцето ми и я превърна в чиста любов.
Помълчаваме. Не знам какво да мисля. Не мога да си представя подобна драматична трансформация и се питам дали е толкова пълна, колкото я представя Луис. Никога не се прераждаме напълно; някаква следа от предишната ни същност винаги остава. Какво го пази да не се подхлъзне пак по стария път? В една от проповедите си по-рано той намекна за своя слабост: „Хаосът понякога може да ми действа като наркотик“.
Дали старият Луис дебне някъде там, в очакване на подходящия момент да се появи отново?
Чудя се и защо преживяването ми в Токио не беше така решаващо. Видях светлината, така да се каже, но й обърнах гръб. Защо и аз не промених живота си из основи? Може би защото нямах с какво да сравня преживяването си, нито как да свържа онзи извисен момент на несравнима радост с делничния ми земен живот.
- Един ден ще направиш връзката - успокоява ме Луис, когато му разказвам токийската история. - Исус ти е дал да вкусиш от нещо, което може да ти се случи в бъдеще. Той ти е подготвял бъдещето.
Имам съмнения, съмнения с размера на Бог, но ги запазвам за себе си. Късно е. Пожелаваме си лека нощ, прекосявам двора до приюта и отивам в стаята си. Тази нощ спя неспокойно.
На сутринта откривам камара книги и филми за свети Франциск заедно с бележка от брат Криспин. Францисканското ми образование. Разгръщам една от книгите и се зачитам.
От всички християнски светци Франциск е може би найблизо до Исус по учения и темперамент. Също както Исус, и свети Франциск е обвит в мъгла от предания, житиепиство49 и небивалици. Което е срамота, защото той е бил забележителен и без хиперболизирането. Често го представят като кротък любител на животните. Той без съмнение е бил дълбоко свързан с природата, но да го описват само като такъв, като някакъв доктор Дулитъл на християнството, е несправедливо омаловажаване.
Франциск се появил в началото на XIII век, време, по думите на биографа Хиларин Фелдер „белязано от напористи опити за величаене, от лудо боричкане за титли и слава“. С други думи време, досущ като нашето, само че с по-малко трафик и повече проказа.
Като млад Франциск се изявявал като трубадур - странстващ поет от онази епоха. Бил добре облечен, гуляйджия, плейбой. После се пременил в рицарска броня и отишъл на бой. Като воин бил пълен провал, враговете го хванали и държали за заложник една година. Пуснали го чак когато баща му платил голям откуп.
Отново у дома в Асизи той чиракувал при баща си, който въртял доходоносна търговия с дрехи, но работата не му била по сърце. И един ден, докато се молел сам в изоставена църква, той чул гласа на Исус да повелява: „Франциск, вземи, та поправи дома ми, който, сам виждаш, се е порутил съвсем“. И той го сторил, като събирал камъни и тайно продавал от най-хубавата коприна на баща си, за да плати ремонта на църквата. Нищо чудно, че баща му побеснял. Той затворил Франциск вкъщи и го набил. Когато опитите му да потуши бунта на сина си, се провалили, завел дело, за да си върне парите. В съда Франциск драматично заявил: „Ти вече не си ми баща“. Той не само се отрекъл от правото си на наследство, но за капак и се съблякъл насред съдебната зала, като буквално хвърлил дрехите в лицето на баща си.
За Франциск това било повратна точка. Край на падението. Ето как описва Честъртън траекторията на светеца в биографията му: „овек, който пропадал ли, пропадал, докато в един мистериозен момент не започнал да се изкачва нагоре. Ние никога не сме се изкачвали така, понеже никога не сме пропадали така“. Когато прочетох тези думи, се зачудих дали идат да ми подскажат нещо за собствената ми меланхолия.
Може би проблемът не е в депресията ми, а че не съм достатъчно депресиран? Може би депресията ми е депресия на седем осми? Трябва ли да се спускам още, за да променя траекторията си? Каква гаранция имам, че „мистериозният момент“ на Честъртън наистина ще дойде и аз няма просто да падам ли, падам в бездънна пропаст? Разбира се, няма гаранция, затова и светците са толкова малко.