Друга повратна точка в живота на Франциск дошла един ден, когато яздел през областта Умбрия. Той чул хлопката на някакъв прокаженик. По онова време никой не бил по-онеправдан и избягван от прокажените. Трябвало да носят малки дървени хлопки, за да предупреждават за идването си. Франциск бил особено отвратен от прокажените и всячески ги отбягвал. Но този ден, въпреки страха си, слязъл от коня и се приближил до мъжа. Франциск по думите на Мирабай Стар50 „грижовно наметнал кокалестите рамене на човека с плаща си.
Удивен от внезапния си порив, Франциск погледнал в благодарните очи на прокажения и докато собствените му очи се пълнели със сълзи, целунал разлагащото се лице.“
Какви изводи да си вадя от тази история? В наши дни рядко ще срещнеш прокажени на улицата, но тук, разбира се, не става дума за проказата. Франциск искал „да обичаме прокажения в нас“, онези наши части, твърде противни дори за собствения ни поглед. Нашите тъмни същности.
Свети Франциск не бил теолог. Той дори не бил свещеник, а поет, може би единственият щастлив поет на света, и то такъв, който изразявал себе си главно чрез действия. (Франциск, като Христос и Буда, не записвал нищо.) Бил първият светец, който се усмихвал. „Какво са монасите, ако не радостни менестрели на Бога“ - казал той на смъртния си одър. Тази радост се предава и днес сред францисканците от Южен Бронкс. Те са винаги усмихнати - повече от по-голямата част от хората, със сигурност повече от мен въпреки цялата ми камара вещи и „постижения“.
Ако Франциск вярвал в нещо, то било онова, което немският мистик Майстер Екхарт нарекъл „духовност на изваждането“. Франциск вярвал, че трябва да се изпразним - от притежания, идеи, гордост, - преди Бог да влезе в живота ни. Според Франциск бедността представлявала не робство, а освобождение, защото ако не притежаваш нищо, няма какво да защитаваш. Дори знанието, вярвал Франциск, можело да попречи на Бог да влезе в сърцата ни.
Може би затова историята на светеца обикновено не се разказва директно като биография, а като поредица от притчи. През вековете са се нароили множество такива. Невъзможно е да се потвърди достоверността им; и няма смисъл.
Ето една, от която не мога да се отърся. Франциск имал проблеми с очите по рождение и на 40 бил почти сляп. По онова време „лечението“ се състояло от обгаряне с горещо желязо.
Преди процедурата Франциск казал: „Братко Огън, Господ те направи красив, силен и полезен. Моля те, бъди внимателен с мен“. Когато нажеженото желязо докоснало окото му – без упойка естествено, - Франциск не помръднал.
Светецът бил склонен да изпада в крайности. Събличал се на публични места. Целувал прокажени. Говорел с животните. Чувал гласове. Лишавал се от вода, храна и основни удобства. Описвал страданието като „съвършена радост“. Животът му бил, както се изразява Честъртън, „фурор от необмислени обети“ - които някак си сработвали. Ако не друго, Франциск бил страшно прагматичен. Интересувал го резултатът. „Всяко дърво се познава по плодовете“ - твърдял. Това по същество е и философията за прагматизма на Уилям Джеймс. Джеймс смятал, че нещо е „вярно“, ако се окаже ефективно: „Истината е това, което работи“. По аналогичен начин под привидната лудост на Франциск се криел богат запас от здрав разум.
Уилям Джеймс разглежда тези две черти - здравия разум и чувството за хумор - като един принцип, който пътува с различни скорости. Както сам казва: .Чувството за хумор е просто танцуващият здрав разум“.Францисканците са прекрасни танцьори.
Аз не съм, но от малък съм закачил нещо от францисканската палячовщина. Докато растях, отбелязвах дългите лета в Балтимор, като носех бельо на главата си. Може би това беше моят начин да обърна света с главата надолу като Франциск, или пък отчаяно си търсех нещо, каквото и да е, да облекчи жегавата августовска скука. И двата случая ми вършеше работа. Чувствах се по-добре, презареден. Както може да очаквате, съседските деца викаха: „Мамо, татко, Ерик пак носи гащи на главата си“. Винаги го съобщаваха със смесица от шок и успокоение, сякаш гащите върху главата ми ознаменуваха смяната на сезоните. Усещах и скрито възхищение за невъзмутимата ми готовност да се правя на глупак. Представям си как праведните хора на Асизи от XIII век са реагирали по сходен начин, когато малкият Франциск се търкалял гол в снега. Вярно, Франциск преливал от любов към Бога, а аз - от сприхава смахнатост. Но религиозният подтик винаги така започва - с малко невменяемост. Понякога това те прави светец, понякога... не.