По-важната разлика е, че Франциск претворил невменяемостта в действие, в нещо полезно, докато аз не стигнах по-далеч от гащите върху главата. Може би светците са просто неврастеници, които някак си успяват да превърнат цялата тази щура циркулираща енергия в поток напред. В една или друга степен всеки светец е анархист, склонен да обижда и шокира. В техните действия разпознаваме проблясъците на по-добрия свят и това е „дарът на светците за човечеството“, както го нарича Уилям Джеймс.
Светостта обаче е проблематична. Светците могат да вдъхновяват, но и да демотивират. Никога няма да повторим постиженията им, няма да застанем на пиедестала до тях... тогава защо да се трепем? Всъщност нищо не е спъвало духовния напредък толкова, колкото пиедестала. Седне ли на оная омразна измишльотина във висините, светецът се скрива от поглед и му остава само една посока на движение: надолу. Неспособни да си се представим като обитатели на такъв възвишен свят, ние пък посягаме към дистанционното и следващата бира.
„Един от първите белези на светеца - пише Томас Мертън - е, че другите хора не знаят какво да го правят.“ Мила формулировка. Ето и друга. Светците са куку. А границата между светеца и лудия никъде не е по-фина, отколкото при Франциск от Асизи. Съвременен психиатър вероятно би му поставил диагноза „гранично личностно разстройство“, може би и психоза. И все пак той е бил светец, напук на себе си.
Тези две думи - „напук на“ - са най-свещените слова в английския. Както отбелязва Пол Тилих, отговорът на всеки религиозен въпрос винаги съдържа елемент на „напук“. Прощават ни напук на греховете ни. Вярваме напук на липсата на доказателства. Обичаме съседите си напук на недостатъците им. Или, на едно по-фундаментално ниво, всяка сутрин ставаме от леглото напук на неизбежното наближаване на смъртта.
(По-ярък израз на вяра здраве му кажи.) Има огромна пропаст между „заради“ и „напук на“ и в тази пропаст се крие разликата между живота на хладния разум и живота на вярата. През по-голямата част от времето действаме в режим „заради“. Банките ни заемат пари заради доброто ни кредитно минало. Работодателят ни дава заплата заради приноса ни към приходите му. Икономическият живот изцяло зависи от „заради“. Религиозният както и семейният живот обаче работят изцяло в режим „напук на“. Обичаме децата си не заради послушанието и успехите им, а напук на постиженията им или липсата на такива. Обичаме ги напук на поведението им. „Напук на“ се подиграва с анализите за разходите и ползите. В него няма смисъл и точно затова ни е необходимо.
Неделната служба. Вали дъжд, а моето ниво на кофеин е паднало критично ниско. Опасна комбинация. Но ето, че съм тук. По някаква причина се чувствам задължен. Може би е еврейската ми вина, огъната, за да се вмести в нов, католически съд. Може би умът просто жадува за рутина, а рутината тук са службите. И двете теории са правдоподобни, но истината е, че католическата литургия ми харесва. Думите, да, но най-вече атмосферата. Службата е - и го казвам с най-голямо уважение - силно сетивно преживяване. Допада на сетивата ни. Китарата свири, тамянът гори, свещите блещукат. Във всички ритуали присъства театрален елемент. Или както казва Джоузеф Камбъл, ритуалът е „разизигран мит“. Именно на това съм свидетел тук. И все пак не мога да му се насладя напълно, защото го усещам като предателство. Едно от предимствата да се изстреляш от юдейско-християнските традиции в земите на будизма и други екзотични вери, е, че подхождаш към новото, кажи-речи, без багаж. С християнството е друго. Пристигам със свръхбагаж. Какво правя аз, евреин (било то и от чревоугодническата деноминация), в църква? Как тъй се кръстя (по своему), причестявам се (почти) и се изповядвам (на косъм)?
Възможно ли е да предадеш вяра, на която не си бил верен?
През паузата си отмъквам чашка поизстинало кафе от кухнята. Отец Луис ме вижда и ме приковава с оня негов почти сатанински поглед. Казва ми, че неделната служба е най-святата от всички и че я посвещава на мен. Знам, че иска да ме уважи, но звучи като заплаха. Всичките му приказки звучат като заплаха. Стряска ме.
Връщаме се в църквата да се молим. Молим се за Папата. Молим се за болните. Молим се за бездомните. Молим се за мен. За мен? Трогнат съм. И наплашен. Преди, когато някой кажеше: „Ще се моля за теб“, винаги звучеше иронично – поне аз така го приемах. Обикновено отвръщах, къде на глас, къде наум: „Да, ами спести си молитвите, приятелче. Не ми трябват смотаните ти молитви“. Но сега е друго. Щом тия хора кажат, че ще се молят за мен, значи ще го направят. На английски няма по-сладки думи от: „Ще се моля за теб“, когато са искрени. Друго човешко същество ходатайства пред по-висша сила - не в своя полза, а в твоята.