Отец Луис завършва службата със „сега и винаги, и во веки веков“ и нещо в това безвремие - чувството за непрекъснатост и неизбежност - стапя вината и повдига духа ми.
При източните религии човек лесно може да каже: „Не е лично“. Те, както се изразява Джеймс, търгуват на едро, не се занимават с единични стоки. С християнството не е така.
Христос определено продава на дребно. За християните Бог не е някаква вселенска сладникавост, тук няма пантеистична размитост. Християнството обещава връзка, лична връзка с Бог, различна от другите религии. По този повод един от монасите каза: „Няма как да стане по-лично от това, един човек да влезе в друг. В смисъл много е дълбоко и радикално“. Исус е бил радикал, екстремист - факт, който често пропускат, като се има предвид масовият статут на християнството днес. Този екстремизъм е или много хубав, или много лош в зависимост от това, дали сте готови за подобно радикално обвързване. За себе си не зная. Най-радикалният момент в живота ми, случката в Токио, беше преди години и колкото по избледнява споменът за нея, толкова по се чудя имало ли я е изобщо. Брат Криспин няма такива съмнения. Такива неща му се случват постоянно. Божият момент, така го нарича той.
- Той е напълно естествен и свръхестествен - казва. - Виж, в онзи момент ти и Бог сте си сътрудничили. Имало е дълбоко сътрудничество между това, което иска Господ, и това, което искаш ти. Това се нарича „съюз на сърцата“. Общение. А има ли общение, има и радост. Така за кратък миг си зърнал сянката на общението на хората в рая.
Седя и мисля. Проблемът е в това, осъзнавам, че се опитвам всичко да направя сам, да накарам нещо да се случи.
Свети Франциск учел, че това е невъзможно. Борел се за „радикална зависимост“. Не трябва нищо да правим. Всичко вече е направено вместо нас, от Исус. Това е много християнска идея, но не особено американска. Нашата култура принадлежи на мачовците, на подхода „направи си сам“. Исус, а по-късно и свети Франциск проповядвали възприемчив подход към Бог - по-скоро женски, отколкото мачовски.
Обзема ме желание да помагам. Нещо ме кара да се надскоча сам, да съм полезен. Но братята не знаят какво да ме правят. Нямам умения - или поне уменията, нужни, за да се ръководи приют за бездомни. Канят ме да пренесем заедно някакви дарени дрехи, овързани в здрави пликове за боклук. Правя го и усещането е хубаво, но не е достатъчно.
Най-накрая брат Криспин ми дава задача: да преливам големи шишета с шампоан в десетки по-малки, като онези по хотелите. После ще ги раздадат на обитателите. Добре, мога да се справя. Времеемка, досадна работа. Постоянно разливам шампоана. Час по-късно мириша на евтин салон за красота. И през цялото време в главата ми се върти следният рефрен: „Ерик върши добро дело. Я виж колко е добър Ерик“. Не е францисканско, знам. Не е пътят на безкористната любов. Тая работа не я върша заради Бог, нито дори за обитателите на приюта, върша я заради себе си. За да се почувствам по-добре. Толкова ли е ужасно? Те нали ще си получат шампоаните.
Един ден на обяд питам отец Рич, слабичък мъж с рунтава брада, за мотивацията. Важна ли е? Да, отговаря той, важна е, но „не можем да чакаме съвършената мотивация, иначе нищо никога няма да се върши“. В това отношение францисканците много си приличат с Уилям Джеймс. Той вярвал, че емоциите следват от действията, а не обратното, както битува вярване. „Не пея, защото съм щастлив, щастлив съм, защото пея“, заявява Джеймс. По същия начин францисканците вярват, че действието създава нова реалност. „Преструвай се, докато го направиш“ - обичат да казват, точно като Джеймс Хопкинс от Катманду. С други думи, проправяме си път към по-добър начин на мислене, не си измисляме път към по-добър начин на правене. Точно обратното на това, да си зяпаш пъпа.
Лично аз съм си зяпал пъпа толкова дълго, че е цяло чудо, дето не е подал оплакване за сексуален тормоз. „Спри да ме зяпаш, извратеняко!“ В живота си съм се колебал толкова често, отлагайки действието, докато не постигна нужната ми умствена яснота. Тази яснота, осъзнавам го сега, може да не дойде никога, а междувременно съм се лишил от толкова много преживявания. Освен това тези преживявания биха могли да създадат яснотата, която аз така отчаяно търся. Действието предхожда вярата. „Просто го направи“ не е само умно рекламно мото. То е философия.
Питам за благодарността. Благодарни ли са мъжете в приюта? Не точно. Монасите получават много малко благодарности. Един от братята обяснява, че преди да дойде в манастира, имал много романтична представа как ще помага на бедните. Във фантазиите си се виждал сред хълмовете на Боливия – как подкрепя милите и благодарни местни хора. Оказали се именно фантазии. „Преживяването ми тук не е такова. Понякога ти казват по някое „благодаря“, но има и много неблагодарност, усещане, че сме им длъжни. Беше - и още е - трудно. Опитваш да обичаш някой, който не иска да бъде обичан“. Това би ме влудило. Не знам как се справят.