Обядът е лежерна работа - нали във францисканската вселена времето е безкрайно разтегливо измерение. Имат много време за непрестанните ми въпроси. Искам да знам как се справят с целомъдрието, но решавам, че въпросът е нахален, затова ги питам за друг техен обет: този за бедност. Не им ли липсват вещите?
Не, отвръщат ми. Някои от монасите, достатъчно млади, за да са израснали в дигиталната епоха, още помнят какво е да имаш мобилен телефон и да ползваш Фейсбук. Понякога още усещат вибрация в джоба си като фантомен крайник, далечно ехо от отминал живот, който, оказва се, не им липсва. „Трябваше пак да се науча как да обръщам внимание“ - казва брат Анджело, усмихнат млад монах. Поддържа зрителен контакт и умее да води разговор, без току да поглежда към някой присветващ екран. Колко освежаващо. Опитвам се да проумея представата, че крайната бедност е извор на радост. Брат Криспин нарича идеята, че вещите могат да ни направят щастливи, „голямата лъжа“. Неистовият ни материализъм, казва той, е форма на пристрастяване. „Хората си мислят, че вещите могат да запълнят дупката, ама не става. Просто ще искате още. Може да излеете цял океан в тая дупка, и пак ще остане празна.“
Досега възприемах монашеската бедност като форма на саможертва, почти мазохистична. Но никой не ги е принудил да живеят така и както отбелязва Ганди: „Самоналоженото въздържание не е принуда“. За монасите тяхната материална бедност представлява свобода. Като не притежават вещи, те са свободни от задължението да пазят вещите си, да пожелават вещите на другите (или пък другите да пожелават техните), постоянно да си осъвременяват вещите, да се тревожат имат ли нужните вещи и да им търсят място. И не е само до вещите. Преживяванията също. Можем да се привържем и към тях... и тук аз имам вина. Колекционирам преживявания: идеалната храна, идеалното пътешествие, всяко по-идеално от предното.
Колекцията никога не е и няма да бъде пълна, докато не обърна внимание на думите на Али ибн Абу Талиб, четвъртия мюсюлмански халиф: „Аскетизмът не се изразява в това, нищо да не притежаваш, а нищо да не притежава теб“. Преживяванията ни могат да ни притежават също толкова лесно, колкото и вещите, въпреки че заемат по-малко място.
При липсата на телевизор, радио или интернет монасите не знаят особено много за събитията в „истинския свят“ и все пак явно се справят чудесно. Смятат, че наистина важните новини все някога ще стигнат и до тях. Припомням си цялото време, което съм инвестирал, за да съм „в час“, и се чудя дали си е заслужавало. Добре познавам световните проблеми, но не правя почти нищо по въпроса. Францисканците знаят далеч по-малко, а правят толкова повече. Всъщност донякъде се гордеят, че са така откъснати. „Толкова съм далеч от всичко, че съм в центъра му“, гласят любимите думи на брат Глен, един от основателите на ордена.
Камбаната за пладне. Отбелязвам, че точният час е 12:45.
Монасите просто вдигат рамене, сякаш за да кажат: „Какво са 45 минути? Ние сме по францисканското време“.
На следващия ден ме молят да поема рецепцията на приюта. В общи линии това включва да наглеждам охранителните камери и да вдигам телефона. Обаждат им се доста странни птици.
- Имате ли място за две сиамки? - пита глас.
- Хммм. Имате предвид хора от Тайланд?
- Не, имам предвид котки.
- Съжалявам, госпожо. Не сме приют за животни.
Явно е честа грешка. По някаква причина, като напишете в Гутъл „Бронкс“ и „приют за животни“, францисканският приют излиза най-отгоре.
Телефонът звъни отново.
- Здравейте. Приют „Свети Антон“. Ерик на телефона.
Мога ли да ви помогна?
- Бих искал стая за тази вечер.
- Съжалявам, господине, но всичко е заето. Ако искате, мога да ви добавя в списъка с чакащи.
- Какъв списък с чакащи?
- Ами един лист...
- Какво? Ще ми дадете някакъв си лист? А стая?
- Не, господине, лист хартия. Списък. Мога да ви добавя в списъка.
- Не ща никакъв списък. Това е, защото съм шотландец, нали? Затова не искате да ми дадете стая.
- Не, господине. Всички стаи са заети.
- Не харесвате шотландци, значи?
- Много ги харесвам.
- Тогава защо няма да ми дадете стая?