Не знам как точно съм формирал възгледите си за молитвата, ако изобщо мога да ги нарека „възгледи“. Истината е, че не съм мислил много за молитвата. В преситените кръгове, в които се движа, молитвата - ако изобщо се спомене - се отхвърля като патерица за слабите и заблудените. Едно е да следиш дишането си и да хармонизираш чакрите си, съвсем друго - да се молиш. Думата извиква асоциации с дете, коленичило до леглото си, умолявайки Бог да съживи умрялата котка или да му донесе някоя играчка, или пък да порази някой побойник. Аз съм над тези неща. Или?
Чувам гласове. Един от тях е на еврейския теолог Ейбрахам Хешел, който без съмнение би ми поставил диагноза „религиозна стеснителност“. Духовният ни живот е пресъхнал, твърди той, защото се имаме за твърде сложни. Трябва да го преодолеем. Молитвата не е за тъпчовци.
Не, не е - присъединява се Симон Вей, френска мислителка и християнска мистичка. Молитвата, в основата си, значи просто да обърнем внимание. Молитвата е „внимание без никакви примеси“.
Вярно - допълва Махатма Ганди, - но молитвата съдържа и елемент на самозаблуждение, макар и не как го смятат атеистите. Измамата е, че Бог е там горе, извън нас. „За момент приемаме Бог за нещо различно от нас и му се молим.“ В молитвите на Ганди нямало нищо детинско. Той не умолявал Бог да промени материалния свят, а по-скоро отношението ни към него.
Най-силният глас принадлежи на Мартин Гарднър в чудесната му книга „Защо“-тата на философстващия писар“. (Както при всички велики книги читателите се кълнат, че е писана специално за тях.)
„Да не би да си един от онези любители на източните религии, които обичат да седят в Лотос и да медитират върху някоя мантра, Ом, или върху нищото?“
Да, Мартин, такъв съм. Как разбра?
„Нека ти препоръчам една по-древна практика. Опитай се да медитираш върху Бог. Кажи нещо на Бог. Благодари за нещо. Помоли за прошка. Поискай си нещо и не забравяй, че Бог знае по-добре от теб дали трябва да го получиш.“
Но аз не мога да се моля. Чувствам се глупаво.
„Какво имаш да губиш? Може да откриеш, че в основата на тези стари религиозни традиции, погребано под кръвта и врели-некипелите, лежи нещо, което е давало сили, което е спечелило - и продължава да печели - доверието на милиони хора. Може да откриеш, че в крайна сметка имаш нещо общо с тези вярващи.“
Гласовете затихват, аз се връщам в стаята си и сядам на ръба на леглото. Абстрахирам се от хора на сирени, прелитащи самолети, викове „Ще те убия, мамка ти“, и започвам да се моля.
Какво се случва? Нищо зрелищно, нищо, което мъжете и жените да не са правили векове наред. Но за останалото ще замълча. Лично е.
Имам нужда от почивка. Всичкият тоя аскетизъм и добротворство ми идват в повече. Трябва да си начеша материалистичните красти, да се свържа наново с изначалния си егоизъм, и то веднага. След сутрешните молитви се измъквам незабелязано и се намъквам във влак номер две, с въодушевление и вина в равни дози. Отначало съм единственият бял във влака, но докато се движим на юг, това се променя. Приличаме на гигантска снежна топка, която трупа белота, и когато стигаме Сохо, фактически целият вагон си е изгубил цветовете.
Излизам на улицата и веднага се зашеметявам. Толкова много вещи! Съвременни минималистични вещи, които се опитват да прикрият своята вещественост, но все пак вещи.
Не осъзнавах доколко времето, прекарано с францисканците, е променило търпимостта ми към вещи. Поразява ме и колко внимават всички как се държат; жестовете им са вид представление, а тротоарът - сцена. Чувствам се като току-що пристигнал от XIII век, което донякъде си е истина. Откъснал съм се, загубил съм синхрон. Пречкам се на хората. Не мога да поддържам темпото. Движа се с францисканска скорост, която, както се оказва, е значително по-мудна от тази в Сохо.
Забелязвам и колко малко забелязват хората - каквото и да е. Всеки нервничи, пипа си айфона, умът му блуждае. Без съмнение тези хипстъри, тия по-млади мои версии, биха сметнали монасите от Южен Бронкс за безнадеждно изгубили връзка с „истинския свят“. А аз се чудя: кой е загубил връзката? Монасите, за разлика от жителите на Сохо, са напълно тук. Те знаят как да чакат. Знаят как да погледнат някого в очите, без да му смятат наум социалния статус. Материализмът на Сохо е особено коварен, защото толкова много се старае да не изглежда като такъв. Изостанали чанти от армията вървят по 500 долара. Спортни панталони с джобове струват колкото храната на приюта за една седмица.