Изпитвам нужда да вървя. Вървенето може да бъде дълбоко духовно преживяване. Все едно дали ще са християнски пилигрими, които обикалят спирките по Кръстния път на Исус в Йерусалим; или будистки монах, затворил очи и потънал във вървяща медитация; или мюсюлмани, обикалящи Кааба51 в Мека. Томас Хъксли, създателят на думата „агностик“, считал излетите си в планината за „еквивалент на ходенето на църква“. Торо наричал сутрешните си разходки „благословия за през целия ден“. Писателят Брус Чатуин52 стигнал още подалече: вървенето не е път към Бога, то е Бог. „Ако вървите достатъчно дълго, вероятно няма да ви трябва никакъв друг Бог.“
Харесва ми как звучи. Така че вървя. Вървя на север по Бродуей, след това свивам по Пето авеню. Минавам покрай Стийв Форбс, милиардера, който тъкмо се качва в лимузината си. Подминавам един просяк и си мисля какво ли би направил свети Франциск. Знам какво. Щеше да се съблече на улицата, както всъщност направил в Асизи, и да даде всичките си дрехи на просяка, да го прегърне и да му се извини, че само толкова има. Ей затова не съм светец. (Не само, де.) Но му подавам няколко долара. Докато продължавам, човекът казва: „Благодаря. Това трябва да стигне за виаграта“.
Вървя ли, вървя. Краката ми са уморени, в ума ми прескачат мисли, например как свети Франциск захвърля хубавите си копринени дрехи. Докато стигна „Таймс Скуеър“, съвсем съм спрял да мисля, но продължавам да вървя, изминавам цялата 86-а улица, където се качвам на влак за на север. Когато най-сетне стигам до манастира, съм изтощен, но доволен. Чувствам се все едно се прибирам у дома.
Омръзна ми от храната в приюта. Искам да изляза да вечерям навън, но нощният Южен Бронкс ме плаши, така че каня двама от монасите с мен. Те са ми охраната. Навивам братята Анджело и Джоузеф. Не се противят много. Предполагам, че с нетърпение чакат разнообразието.
Стигаме до съседната пряка... и се натъкваме на Хосе. Хосе е превъзбуден. Хосе е пиян. Дружелюбно пиян, но усещам, че настроението му може да се извърти от едното нищо. Отстъпвам няколко крачки и оставям братята да го поемат. Те слушат, понеже Хосе има да каже нещо много важно - ама толкова е важно, но той не може да го изплюе докрая заради алкохола. Гледа ме свирепо. Усеща нетърпението ми. Знам, защото ми казва: „Нетърпелив си, човече“. Неее, Хосе, не съм. Просто съм гладен (което си е така). Братята обаче са олицетворение на търпението. Стоят и го слушат, докато аз се изнизвам надолу по хълма и ги изчаквам да дойдат. Най-накрая Хосе си тръгва, а монасите идват при мен.
- Как успяхте? - питам ги.
- Казахме му, че би било неучтиво да караме приятеля ни да чака.
Мъдро; позовали са се на благородството у Хосе, позволили са му да се издигне малко по-високо. Аз обаче си научих урока. Никога не пътувай с монах, ако бързаш. И още един: никога не искай от монах да ти препоръча заведение. Те нямат никаква представа. Ядат навън много рядко, все пак дали са обет за бедност. Не са чревоугодници. Скитаме се безцелно, докато улиците притъмняват, и накрая се спираме на един мексикански ресторант, който, макар и само на две пресечки от манастира, те чак сега откриват. Хубаво място, истинско.
Кварталът се е развивал в положителна посока през последните години. Ако продължава така, може да се наложи монасите да се преместят на друго място, където има повече нужда от тях. Те извършват нещо като градска миграция, ама наопаки винаги една крачка пред хубавото.
Поръчваме ястие с авокадо и пържени картофи и те произнасят молитва, като благославят не само авокадото, но и мен, техния благодетел. Нрави ми се как искрено го казват, не наизуст. Но както често се случва, имам и скрити мотиви. Все още не знам как да помогна. И още мисля за себе си в трето лице. „Ерик помага на нуждаещите се. Ерик е същинска Майка Тереза.“ Как е правилно да настроя ума си? Още не ми е ясно.
- Ако го правиш за себе си, няма проблем - обяснява брат Джоузеф. - По-добре е, отколкото изобщо да не помагаш. Ако го правиш за хората, на които помагаш, още по-хубаво. Но най-хубаво е, ако го правиш заради Бог. Майка Тереза е казала: „Когато служиш някому, особено на бедните, служиш на Бога“.
Тази идея е много християнска, но не само. Всички религии проповядват алтруизъм в различна степен, но никога не опира само до това, един човек да помага на друг. Доброто дело винаги е част от някакъв по-голям замисъл. Мюсюлманинът, който помага на ближния си, се подчинява на Божията воля. Евреинът се захваща с тикун олам, поправяне на света. Будистът създава добра карма. Има ли някое от тези неща значение? Когато християните помагат на някого, за да служат на Господ, те използват ли го? И ако да, това омаловажава ли добрите им дела, или ги усилва? Мълчаливо размишлявам, докато бучвам парченце тортила в авокадото.