Тортилите ни пристигат и се оказват хубави. После се разхождаме и това също е хубаво. Когато стигаме до манастира, стомахът ми е натежал от тесто, а сърцето - от съжаление. Това не е хубаво. Защо ядох толкова много? Признавам на брат Анджело съжалението си, а той казва: „Когато се съмняваш, бъди благодарен“. Какъв неочакван отговор. Да съм благодарен, когато се съмнявам. Аз обикновено се тревожа или буксувам на едно място, или прибягвам към привичната тъга. Защо да не съм благодарен? Обратното на благодарността е усещането, че са ти длъжни, а то определено води към нещастието. Кой е казал, че вселената ми дължи нещо? Тук съм, нали? Защо това не е достатъчно?
На следващия ден проспивам сутрешните молитви и директно се отправям към кухнята за закуска. Сипвам си купа мюсли и сядам в столовата, сам. Зяпам през прозореца очертаващия се хубав ден. На път съм да загреба, но се спирам, лъжицата ми увисва в пространството. Нещо не е наред. Какво ли? А, да. „Благодаря ти, Господи, за насъщния ни хляб...“ Да му се не види. Не помня останалото. Къде ми е пищовът? Уф, няма значение. „Благодаря ти, Господи, за кльопачката.“
Започвам. Мюслите „Щастливите О“ по изключение си заслужават името. Аз обаче не съм щастливо О. Все още страдам, само че не заради своите или чужди грехове. Просто си страдам заради самото страдание, предполагам, или може би като свети Павел се оплаквам от „трън в плътта ми“. Да, точно така се чувствам, само дето моето трънче ще да е клон или цяла секвоя.
Питам за това брат Криспин, най-големия психолог сред монасите. Не разбирам християнската - и особено францисканската - идея, че страданието е форма на „съвършена радост“. Страдал съм в продължение на много години и не намирам радост в това, ни съвършена, ни никаква. Пропускам ли нещо? Или Франциск е бил мазохист? Не, не е бил, казва брат Криспин, нито пък са мазохисти последователите му.
- Страданието е да изпиташ как се разбиваш и се възраждаш в образа на божествената любов.
Аз пак потрепервам от жестокия образ, както когато суфиите проповядват унищожението на Аз-а, или Уейн от Статън Айлънд ме заплашва да ме блъсне в собственото ми преживяване. Защо Бог трябва да боли толкова много? Защото, казва брат Криспин, това е необходим преход от страданието към любовта.
- Човек страда, дори и малко да е, заради любовта, понеже желанието да обичаш, разрушава нарцистичната същност. Според него това страдание е хубаво. Ами лошото страдание?
- То е саморазрушително, мазохистично или дори по-лошо мачовски духовно.
Знам какво има предвид под „мачовски духовно“. Срещал съм такива хора. Медитиращи самодоволници, които се хвалят колко дълго могат да седят в мълчалив покой, или отдадени християни, така горди със смирението си. Тези хора са толкова уверени в духовните си възможности, че не им е нужна ничия помощ, мерси много. Не съм от тях, ама изобщо, така че не се обиждам, когато към края на престоя ми брат Ойдин ме пита: „Искаш ли да се помолим над теб?“. Не знам какво точно има предвид, но ми харесва как звучи. Не да се молят за мен, с намек за снизхождение, а над мен. Представям си францисканци да кръжат отгоре ми като ангели. Съгласявам се.
Той и други двама монаси ще ме чакат в главната църква довечера. Отивам няколко минути по-рано. Празно е, единственият звук се носи от таванския вентилатор: туок-туоктуок. Сядам на една пейка. Имам чувството, че се намирам в чакалнята на лекарски кабинет. Същото чувство, че вършиш правилното нещо, че се държиш отговорно, но все пак се опасяваш от това, което предстои, и се надяваш да не боли много. Брат Ойсин пристига с двамата монаси. Единият е ирландец като него, само че по-висок, с хлътнали очи и високо стърчащо чело. Никога не съм виждал подобно нещо; челото му пристига няколко секунди преди него.
- Какъв е проблемът? - пита Челото като лекар, преглеждащ пациент.
- Изпитвам тъпа болка - казвам, но съжалявам веднага щом се отронва от устните ми. Звучи толкова куцо.
- Разбирам - казва Челото, без да съди, сякаш си има работа с особено предизвикателен случай.
Полагам глава в дланите си, както ме инструктират. Усещам другите да поставят ръцете си върху мен. Чувам единствено таванския вентилатор, после Челото казва:
- Исусе, помогни на това дете.
- Исус казва, че те обича, че милее за теб. Молим Те, Господи, посочи ни какъв е източникът на тази тъпа болка, на този връх на копие? Молим Те, премахни го.
- Нещо дойде - възкликва брат Ойсин. Стих от Библията: „А който живее сладострастно, приживе е умрял“.