Не помага, мисля си, въобще не помага.
- Получавам образ - казва друг от братята. - Може да прозвучи странно, но ти си дете на рожден ден. Има шапки, свещи и торта. Но няма никой. Чуваш шум от другата страна на оградата, но когато отиваш там, не намираш нищо. Може би урокът е, че няма нужда да бъдеш където и да е.
- Исусе, Господи - чувам друг глас. - Помогни на Ерик да намери дома си. Дай му мъдрост и напътствие.
Челото ме вижда да ловя риба на кей с проста въдица като тази на Том Сойер. Ловя риба, казва той, с изражение на очакване, а не на безнадеждност. Някой друг ме вижда как доя крава. Никой не знае какво точно значи това.
Благославят ме. Молят се за моето търсене, за семейството и приятелите ми. Челото казва: „Благодаря ти, Господи, за тези видения“. И си тръгват. Оставам сам в църквата, подобна на пещера. Вентилаторът сега мълчи. Чувам единствено прелитащите от време на време самолети и биенето на сърцето си. Плаче ми се, но сълзите не идват. Не знам какво да ги правя тези видения. Никога не съм доил крава и не си падам по риболова. Може би имат някакво скрито значение. Може би не.
И все пак съм изпълнен с благодарност, трогнат, че тези трима мъже приеха толкова навътре неопределимата ми тъпа болка, че потърсиха божията милост. Уви, не успяха да я открият през оная топла вечер в Южен Бронкс, или поне аз не я усетих. Но ми дадоха много от онова, което Алдъс Хъксли нарича „човешка милост“. Може би толкова стига.
Време е да се връщам вкъщи. Братята ми казват имената на места, където може да доброволствам. Заричам се, че ще продължа, но сигурно няма. Ще съм зает. Животът ще се намеси. На това брат Криспин отвръща: „Няма нищо. Жена ти и дъщеря ти са твоето апостолство“. Разбира се. Милосърдието започва от дома. Как не съм се сетил?
Обаче се чудя: бих ли могъл да направя огромен завой и да посветя живота си на това, да помагам на другите? Да стана монах? През годините понякога съм спазвал два от обетите им - за бедност и целомъдрие, - но никога доброволно, така че май не се брои. (Никога не съм зачитал особено третия обет, послушанието.) За съжаление, колкото и да се възхищавам на францисканците, колкото и да ги харесвам, не се виждам като един от тях. Липсва ми самодисциплина. Липсва ми личната връзка с Исус. Освен това си обичам вещите твърде много. И, да си кажа право, обичам си и секса твърде много. Де да знаех, че на няколко хиляди мили ме очаква религия, която не само разрешава подобни наслади, но и ги счита за свещени.
Глава четвърта
БМО, преживял лишения. Търся забавен и мъничко щур бог. Готов съм да напусна зоната си на комфорт. Достатъчно откачен ли си за мен?
В първия миг си помислям, че съм объркал отбивната. Май съм попаднал на сбирка на брокери на недвижими имоти или специалисти по маркетинг, или някоя от всевъзможните други срещи, които избуяват в Лас Вегас като нашествие на изкуствени цветя в пустинята. Блъсват ме същото излишество на плюшени килими, същите ламинирани табелки с имена, увиснали от бледи еснафски шии, същите изтъркани клюки тип „ей, не съм те виждал от Хюстън“. Но има разлика. Всички са красиви. И говорят френски.
И на една голяма табела с психеделичните цветове на Sergeant Pepper53 пише: „Световно турне на раелското щастие“. До нея стоят две маси. Върху едната има диорама54 изобразяваща някакъв футуристичен жилищен комплекс: куполовидни постройки и градинки, свързани със спретнати алеи. Изработена е професионално и фино: с дребни автомобилчета и дори малка сребриста летяща чиния върху един от покривите. Изглежда като проект на Франк Лойд Райт55 - след като е бил отвлечен от извънземни. На метър-два, върху подобна маса, стоят две плетени купи, пълни с разноцветни презервативи. Червени, зелени, лилави - цяла профилактична дъга.
После започва странното.
Аз чакам на опашка за регистрационния си пакет, когато нечия длан докосва левия ми бут. Помещението е претъпкано, затова приемам, че е било случайност. Но после ръката - същата ръка, убеден съм - се задържа на място за миг и се премества върху десния ми бут, където също се замотава за наносекунда - точно колкото да подскаже, че е умишлено. Извъртам се и мярвам висока блондинка, която прекосява стаята. Собственичката на дланта, предполагам. Ъгълчетата на устата й се вирват нагоре в най-беглия намек за усмивка, после жената се скрива. Някаква форма на поздрав ли беше това?
Може би тези хора - раелците, както се наричат сами – така се запознават. Може би е извънземното съответствие на стискане на ръцете или целувка по бузата. Дано не е. За траещото една седмица събитие са се записали няколкостотин души, а това са, както и да ги броиш, страшно много бутове.