Раелците очевидно са застинали в епохата на 1970-те. Те поставят „аз“ най-отпред, падат си по диско и примират за технически джаджи. При тях животът подражава на изкуството - по-точно на филма „Поспаланко“ на Уди Алън. Сега виждам оргазматрона на практика. През 1970-те бях тийнейджър. Ех, ако бях чул за раелството тогава... Щях да се включа на мига. Раелството е перфектната религия за 16-годишни момчета. Предлага яки джаджи и яки мацки, а мастурбирането е изведено до акт на свещенодействие. Догмите са леко подривни, достатъчно, за да вбесиш дъртите, но не чак толкова, че да те опандизят. Да, местната синагога не би успяла да се опре на раелството. Ама въобще.
Спираме за почивка. Грабвам пластмасова чаша вода, проклинайки наум раелската възбрана върху кафето. Спирам до масичка, на която се продават книги на Раел. Взимам няколко: „Посланието на извънземните“, „Извънземни ме отведоха на планетата си“ и „Нека приветстваме извънземните“. За всеки случай добавям и „Чувствена медитация“. Кориците им изглеждат прекрасно пошли: ретро илюстрации на гологлави извънземни с блестящи тайнствени очи. Прибирам книгите в чантата и решавам да полафя с някой раелец.
По някаква причина движението привлича много френскоговорящи канадци както и доста народ с научно или инженерно образование. Запознавам се с доктор от Монреал, професор по икономика от Охайо и неколцина софтуерни инженери. Раелството ги е привлякло, защото посланието имало смисъл. „Не е за имбецили“, казва професорът икономист. Въпреки това ме глождят въпроси. Защо например тези извънземни, елохимите, са избрали второразреден френски журналист за свой вестител? И като вземем предвид предполагаемо заетия им график, защо са се занимавали да създават комара или хлебарката? Оставям въпросите да ме човъркат наум. Не искам да влизам в пререкания, пък и нали ми е кеф. Защо да развалям кефа с въпроси?
Довършвам третата си чаша вода, с надежда че водата на Вегас съдържа поне следа от кофеин или нещо друго, каквото и да е - когато чувам музика: оригинална раелска композиция, която гласи: „Млъкнете и бъдете щастливи, да се чувствате зле, е мрънливо“. И пак, и пак, и пак. Това е сигналът да заемем местата си. Раел отново се е материализирал на сцената. Сменил е темата и сега критикува външната политика на САЩ, нищо че религиозните свободи го облагодетелстват лично. (Опитайте се да станете раелци в Саудитска Арабия.) Особено го вбесява това, че в тази държава жените не могат да ходят голи до кръста. Задължават ги да крият зърната си, казва Раел със същата интонация, с която бихме говорили например за мъчения на затворници. Задължителното облекло от кръста нагоре смущава и мен, признавам, макар и не колкото световния глад или СПИН.
Раел продължава да се възмущава от тази потисническа гръдна политика, когато някой се провиква: „Освободете гърдите си, освободете ума си“. Включва се втори глас, после трети, цяла дузина - сто! „Освободете гърдите си, освободете ума си.“ Ама че изчанчено, мисля си... и изведнъж хората наоколо преминават към действие. Освобождават гърдите си. Жени, а и няколко мъже събличат ризите си с едно плавно движение и аз изведнъж, кой знае как, се оказвам насред море от солидни, наскоро освободени гърди. И освободени умове, предполагам, но признавам, че вниманието ми грабват гърдите. Повечето са загорели и здрави, но не всички. Раелските гърди, оказва се, много приличат на земните. Подчиняват се на същите закони на гравитацията, със същите злочести последствия.
Програмата за деня приключва. Разполагаме с няколко часа „свободно време“ преди вечерното събитие: „Карнавал“. Оползотворявам ги, за да науча повече за раелството. Как е започнала тая щуротия? Връщам се в стаята си, разминавайки се с петгодишни кралици на красотата и гей пушачи на пури. Пльосвам се на леглото с книгите на Раел и отварям „Посланието на извънземните“.
Това се случило през декември 1973-а. Един 27-годишен французин, Клод Ворийон, бил редактор на почти неизвестно списание за фенове на ралитата. Един ден усетил порив, повик да посети някакъв вулканичен кратер в Южна Франция. Докато вървял, внезапно видял нещо в небето. Първо си помислил, че е хеликоптер, но не издавало звук. Никакъв. Нещото кацнало на десетина метра от Клод, който съжалил, че не си е взел фотоапарата. Отворила се врата и се спуснала стълба. Излезли две същества, високи около метър и двайсет, с бадемовидни очи и дълга черна коса.
- Съжаляваш, че не си си взел апарата? - запитали те на идеален френски.