- Сега се фокусирайте върху ръцете. Леко свийте ръцете си. Придвижете се към червата.
Подчинявам се и обикалям червата си, повисявам отляво в далака и се стрелвам към жлъчката. Чувствам се като в оня стар филм с Ракел Уелч59 „Фантастично пътешествие“. В него екип от учени се качва на смалена подводничка и потегля из тялото на някакъв човек. Филмът въздействаше на много нива, изкушавайки както любознателните към анатомията, така и всеки, комуто би се харесало Ракел Уелч да се носи из капилярите му - общо взето, цяла Америка.
- Вие сте амалгама от клетки - ми казва Гласът. – Всяка клетка се отпуска напълно. Изпитвате покой. - И забавното е, че познава. Не знам откъде идва покоят. Може би от това, че съм се съсредоточил върху нещо, или поне нещо различно от обичайния ми списък тревоги. Гласът ни изстрелва по спирала - по часовниковата стрелка, разбира се - дълбоко в мозъка ни. Малко ми се завива свят, но не е неприятно.
- Всичко е енергия - заявява Гласът и кой съм аз, че да споря. - Всичко е движение. Вие сте движение. Завинаги. Дори когато стоите, се движите, трептите. Вие сте вселената, която осъзнава себе си.
Мъча се да обхвана това с моя въртящ се (по спирала) ум, когато Гласът обявява край на медитацията. Бавно отварям очи, следвайки указанията му, и с изненада установявам, че над мен се е надвесила някаква жена. Носи кафеникава тога и държи купичка с плодове. Коленичи, за да се изравним, и взима една ягода от купичката. Чудя се какво да правя – Гласът е замлъкнал точно когато ми трябва, - което води до миг неловкост. Поне за мен е неловък. В нейното раелско тяло няма ни една неловка клетчица. После ме осенява. Тя е тук, за да ме нахрани. Ама, разбира се. Отварям уста и тя пуска в нея най-прясната сладка ягода, която съм ял. После си заминава, към следващия нуждаещ се.
Оглеждам залата. Навсякъде наоколо облечени в тога „вотове удоволственици“, както се наричат сами, хранят хората с пресни плодове на фона на ню ейдж музика. На двата големи екрана проблясват образи на мъглявини и вихрещи се галактики като някакво космопорно. Гледката ми се струва странна, естествено, но и неочаквано позната. Къде съм я виждал вече? Документални филми за Рим? Не, не е това. Ама, разбира се! Намирам се в един от ония епизоди на „Стар Трек“, където капитан Кърк и екипът му са се телепортирали на някаква планета и са установили, че обитателите й повече от всичко на света мечтаят да удовлетворят желанията им. Един нов Рай.
Всичко е съвършено. Боунс е забегнал с някоя знойна местна, а Чеков се пече на слънце със стихосбирка в ръка. Спок както обикновено изпитва съмнения. Трябва да има уловка тук... и естествено, той е прав. Пресните плодове всъщност съдържат сярна киселина или пък красивите туземци тайно заговорничат да избият екипажа и да си присвоят кораба, или друга някаква ужасия. Ето така се чувствам и аз, докато лежа на пода, а тези красиви раелки с френски акцент безкористно ме хранят с пресни плодове. Къде е уловката?
Следващата сутрин. Същата дяволска песен: „Млъкнете и бъдете щастливи, да се чувствате зле, е мрънливо“. Почва да ме побърква. Раел този път изглежда сериозен. Няма шеги. Няма съвети за мастурбацията.
- Колко от вас са имали проблеми с алкохола? - пита той.
Вдига се гора от ръце.
- А с наркотиците?
Дори повече.
- Колко са мислили за самоубийство?
Изненадвам се от броя ръце. Изненадвам се даже повече, че една от тях е моята. Защо разкрих толкова мрачна тайна пред тая група похотливи НЛО маниаци? Отново: заради контекста. Когато ни бомбардират с толкова чудати представи като „създали са ни извънземни“ или „кафето вреди“, „искам да се самоубия“ се превръща просто в още една скандална идея в менюто.
Ала за мен тя не е скандална. В генетичния ми фонд се таи серия опити за самоубийство, къде успешни, къде не, като някой зъл дух, готов за атака. Понякога, когато мракът се спусне, за кратко обмислям възможността или поне идеята за възможността. Никога не съм го планирал сериозно; не съм мерил разстоянието от някоя греда до пода, нито съм се застоявал пред щанда с маркучите в магазин за домашни потреби. Когато съм във великодушно настроение, си казвам, че мрачните ми мисли ме правят по-добър. Че за разлика от повечето хора аз съм обмислил алтернативата и съм избрал с две ръце живота. Както споменах, това става, когато съм великодушно настроен. Обикновено такива унили мисли само засилват ненавистта към самия мен.