Когато сядам, сядането ми - което го упражнявам дори поотдавна от ходенето - явно също не се прави така. Както съм си кръстосал краката, ми се вижда чаталът. Една дама не сяда така, обясняват ми.
„Мъжете“ изглеждат по-достоверно. Някои са с костюми и вратовръзки, други - по-неглиже. Някакъв тип, обут в спортен клин, който е виснал до кажи-речи задника му, оглежда нас, женската част, сякаш сме мръвки или нещо от сорта. Бъбря си с останалите жени, някои от които спешно се нуждаят от бръснене, когато един „момък“ на име Джим ме кани на танц. Танцът потръгва точно колкото опита ми да си почистя краката. От токчетата ходилата ме болят, а по-лошото е, че гърдите ми постоянно мигрират, без съмнение в опит да се освободят, и аз едва смогвам да ги озаптя. За щастие Джим май не забелязва. Той е изцяло погълнат от разказа си каква едра клечка бил в Холивуд. Усмихвам се, макар че не му вярвам, фукльото с фукльо. Музиката забързва и изведнъж, като гръм от ясно небе, Джим почва да се натиска с мен. Насред дансинга! Моля за извинение и отивам до тоалетната. Насмалко да вляза в мъжката, но ме спират. Трябва да ползвам женската, нали съм жена. Вярно. Е, признавам, че женската тоалетна е далеч по-приятна от мъжката. По-чиста е и има масичка с пакет сухи кърпички. След тези няколко часа приключения с пола най-сетне откривам едно преимущество да си жена.
Връщам се на дансинга и заварвам Джим да си лафи с една брюнетка с брада. Хубаво. Да се оправя тя. Решавам да си тръгна, докато целомъдрието ми още е непокътнато за разлика от достойнството. Като стигам стаята си, разсъбличам женската си персона, махам перуката, откачам огърлиците и захвърлям гърдите... когато най-сетне ги откривам в района на бъбреците ми. Върнал съм се към фабричните си настройки. Или почти. Остава проблемът с окървавените ми, частично обръснати крака. Ще им трябват дни да зараснат.
Следващата вечер е раелската синагога. Те така я наричат. Синагога. Отначало си помислих, че е вид еврейско-раелски хибриден ритуал, но се оказва просто възможност да задаваме въпроси. Сигурно раелците смятат, че това е същината на юдаизма - да задаваш въпроси. Донякъде са познали. Така или иначе аз имам въпроси бол.
Осветлението е слабо, толкова слабо, че едва виждам бележника си. На пода са опънати големи бели чаршафи върху бели надуваеми дюшеци с възглавници (и те бели), а всичкото е обградено от цветни светещи топчета. В центъра има статуетка на Буда и по-голям символ на Раел - свастика вътре в еврейската звезда, а навсякъде са пръснати свещи. Повече мяза на обстановка за рейв парти, отколкото за синагога, но всъщност ми действа отпускащо, ако изключим свастиката. (Раелците изтъкват, че свастиката е древен индийски символ, присвоен от нацистите, и са прави, но все пак, момчета, не можете ли да го смените с нещо?)
Казват ни да питаме всичко, което ни интересува. Можем да сложим картите на масата или в случая - на надуваемите дюшеци. Изкушавам се да задам Големия въпрос, метавъпроса, който ще проникне в самата сърцевина на раелството и който ме мъчи от няколко дена: момчета, вие наред ли сте? Но се сдържам. Защо? Не е непременно страхът да не прозвуча грубо - с тия хора повече няма да се видим, - нито някаква разновидност на стокхолмския синдром, оня психологически феномен, при който жертвите на отвличане се привързват към похитителите си. Не, усъмняването във фундаментите на раелството ми се струва акт на жестокост, на арогантност, а кой съм аз, възгордял се разум, че да извърша такава варварщина?
Затова питам друг въпрос. Защо? Защо са ни създали елохимите - и като сме почнали, целия останал живот на Земята? Ако са толкова напреднали, несъмнено са си имали по-добри занимавки от създаването на такива дефектни творения като хомо сапиенс. Каква файда са имали?
- Създали са ни за удоволствие - казва една отговорничка.
- Смисълът на живота е удоволствието.
Тая няма да стане. Удоволствието може да е приятен страничен ефект от пълноценния живот, но както са изтъкнали ред философи, като основна цел се проваля гръмовно.
Друг отговорник, явно доловил скептицизма ми, се намесва.
- Имате ли деца?
- Да - отговарям и се усмихвам, като си представям дъщеря си.
- Е, същото е. Елохимите притежават същото желание да създават потомство. Създали са ни не само за развлечение, но и от обич.
Този отговор ме удовлетворява повече. Никой няма да заяви, че се подлага на изпитанието да бъде родител за удоволствие, и изследванията действително потвърждават, че родителите не са по-щастливи от бездетните двойки. Така че, ако елохимите наистина са ни създали, убеден съм, че ги е тласкало нещо по-голямо от удоволствието.