Раелският фокус върху удоволствието е очевидна реакция към католическото учение. Раелците вярват, че ако нещо ни кара да се чувстваме добре, значи е добро. Идеята е, че ако можем свободно да се стремим към всякакви удоволствия, без спънките на католицизма или вината, или каквото и да, ще бъдем щастливи. Само че, както убедително е показал Буда, удовлетворяването на желанията поражда не щастие, а още желания.
Отначало, когато решавам да съм максимално благосклонен към раелците, си мисля, че приличат на тантристите в Непал. И двете групи приемат удоволствието като средство за духовно развитие. Но има и разлика. При тантра удоволствието води към определена цел, то е само посредник. За раелците то е целта само по себе си, крайната точка от пътя - а това няма как да работи. Удоволствието, също като щастието, винаги е страничен продукт на пълноценния живот. Ако елохимите са толкова напреднали, питам се, как са могли да пренебрегнат тая фундаментална особеност на човешката природа?
Запознавам се с Джон, който ми се струва изключително нормален човек. Притежава собствена консултантска агенция и често работи за американския Държавен департамент. Още не е приел „трансмисията“, но виждам, че раелството го влече. Чудя се: защо някой толкова нормален наглед би се присъединил към такова движение?
Искам да говоря с Джон, но предпочитам да стане някъде навън, далеч от раелските погледи. Уговаряме се за обяд в един близък мексикански ресторант. Денят е топъл, така че сядаме на открито и си поръчваме по една бира. Сервитьорката донася кошница с чипс от тортила и каца със сос салса, почти колкото малък плувен басейн.
Колебая се как да подхвана темата. Искам да кажа следното: Джон, изглеждаш ми нормален. Защо ставаш раелец? Наистина ли вярваш на тия глупости за елохимите? Струва ми се твърде полемично начало, затова просто питам Джон за детството му.
Израсъл в селската част на Вирджиния, сред конете. Имал щастливо детство... в тоя миг почти се задавям със салсата. Щастливо детство? Да де, знаех, че съществува такова нещо теоретично, като живота на други планети, - но не бях срещал човек, който да опише детството си като щастливо, без поне да му прикачи цял тир уточнения, да речем „относително щастливо детство“ или „щастливо детство, като се имат предвид обстоятелствата“.
Джон и щастливото му семейство ходели на църква три пъти седмично. Проповедникът имал склонност към пламенните слова. „Исус Христос!“ - викал той, но малкият Джон го чувал погрешно; мислел си, че вика „Исус се хрясна!“ И в младото му въображение се отпечатал такъв образ: Исус в космически кораб, облечен в бял скафандър, се блъска в Земята.
Един ден църквата поставила пиеса за Рождеството. Облекли Джон като овчар и му дали да държи една кукла. Това е малкият Исус, обяснили му. Не, рекъл Джон, не може да бъде. Исус се хрясна. С космически кораб. След тая случка привикали родителите на Джон, които го завели вкъщи да му разяснят християнските принципи. Оттогава Джон почнал да следва партийната линия, ала семето вече било посадено: Господ е дошъл от далечния космос.
Не е толкова чалнато, колкото звучи. Религията и далечният космос отдавна са свързани. Почти всички ранни политеистични вярвания, от Африка до Австралия, включват могъщ „дух на небето“ или „небесен бог“. Всъщност едно от значенията на „антропос", човешко същество, е „да погледнеш нагоре“. И ние го правим: вдигаме очи към небесните тела, към самия Бог.