В залеза на бляскавата си кариера Карл Юнг пише една почти неизвестна книга за феномена НЛО: „Летящите чинии: съвременен мит за обекти в небето“. По въпроса за съществуването на извънземни Юнг остава агностик (или може би обърквист), но определено се заинтригува от масовите твърдения за срещи с НЛО и тяхното психическо значение. Той стига до извода, че НЛО представляват религиозен порив. Извънземните са „технологични ангели“, дошли да ни спасят от самите нас. Тези по-напреднали от нас ангели имат на какво да ни научат. Те са разбрали по трудния начин, че технологиите могат и да унищожат живота, и да го укрепят. НЛО може да са нови, но историите им са стари, завършва Юнг.
Заедно с Джон растели и съмненията в наследствената му вяра. Когато семействата в градчето му имали проблеми - наркозависим син, бременна дъщеря, - църквата била последното място, от което търсели помощ. Според Джон нещо не било наред. Той все по-често поставял под въпрос християнските вярвания. Някои просто звучали безсмислено. Как е възможно цялото човечество, всички раси да произхождат от един Адам и една Ева? Ами битката в рая, при която бил низвергнат Луцифер? Ако раят е място на съвършен мир, как може да се води битка там?
Въпросите му се задълбочавали. Хрумнало му, че е християнин само по стечение на обстоятелствата. Ако се бил родил в Израел, вероятно щял да стане евреин; в Япония - будист или шинтоист. В Индия - хиндуист. Вярата му в Бог или в някакъв вид трансцендентно състояние не се разколебала, но той все повече се съмнявал в организираната религия. Още се молел всеки ден, от щастливите детски дни та чак досега, но винаги в усамотение. А сега търси как да се моли публично.
Но защо раелците?
Преди няколко години Джон живеел във Франция. Там се натъкнал на книга от Раел. Нещо за извънземните, които създали хората. Не я разбрал. Френският му не бил силен, затова я показал на свой колега французин. „Това е култ - рекъл колегата. - Стой далече.“ Джон спрял да я мисли... поне докато не се преместил в Лас Вегас, където се свързал с местния представител на раелството Томас. Томас го впечатлил с живеца и оптимизма си. Поканил го на сбирка. На Джон му харесала. Присъствали 30-ина души и всички изглеждали „много уравновесени и интелигентни“. Особено много му допаднала откритостта им.
Сервитьорката донася храната ни: моята е бурито60, голямо като главата ми. За миг просто го зяпам, докато сглобявам план за атака. Сглобявам и друг план. Искам да задам на Джон по-директен въпрос. Как съчетава той раелската теология с очевидно добре развитата рационална част на мозъка си? Къде е доказателството?
Очевидно е мислил по този въпрос. Според него раелците не се различават от останалите религии. Призовават последователите си да приемат догмите им, историята на доверие. Християните не изискват доказателства за непорочното зачатие; мюсюлманите - за откровенията на Мохамед в пещерата Хира. Единствената разлика е, че ислямът и християнството са хилядолетници, а раелството го има от трийсетина години.
„По негово време - добавя Джон - Исус е бил смятан за злодей, водач на култ, а всички, които са се обвързвали с него, е трябвало да се пазят. Излагали са на риск живота си.“
Разбира се, прав е. Времето има склонност да превръща налудничавите истории в наследствена мъдрост, откачалниците - в мъдреци. Може ли да стане така и с раелците? След няколко хиляди години може ли милиони хора по света да благодарят на елохимите, задето са ни създали, и да започват деня си с чувствен масаж? Колкото и невероятно да звучи, ще е глупаво да го отречем просто така.
И все пак, питам аз, извънземни, които са ме създали в лаборатория?
- Дай да те питам нещо - казва Джон, докато аз се боря с буритото. - Ако утре всеки стане раелец, светът ни по-добър ли ще бъде?
- Ами... хората определено ще се забавляват много повече.
- Да си призная - продължава Джон, - от сърце и душа, напук на всичко, което са ме учили, аз бих казал, че да, светът ще е по-добър. Няма да има войни, а хората в супермаркетите, на които изведнъж им пада пердето и вадят автомат, вероятно ще намалеят. На такива хора им се събира цял живот казва Джон, а аз се зачудвам дали не говори за себе си - и една сутрин се събуждаш, и си остарял, и си мислиш: „Цял живот съм бил добър човек... и какво от това?“
Сега съм сигурен, че говори за себе си. Той е доброто момче, което е ходило на църква, спазвало е правилата и се е въздържало от удоволствие, защото, ами, защото добрите момчета така правят. Сега обаче минава четиридесетака и му е писнало. Иска да се забавлява. Само че как се справя той, израслият във Вирджиния, кръстеният Джон, с нещо от сорта на „упражнението за смяна на пола“? Хм, всъщност не го видях там. Той има солидна обиколка и със сигурност бих го познал дори в женски дрехи. Къде е бил тогава?