И трябва да призная: забавлявах се. Депресията ми се повдигна леко, предполагам сепната от раелските ударни части.
Уви, напускам Вегас, както мнозина преди мен, неудовлетворен - и нуждаещ се от много дълъг душ. Не ме разбирайте грешно. Научих доста неща през тази раелска седмица. Например, че религия и купон могат да се съчетават. Или, че колективният кипеж е могъща сила. Или как да избера подходящата рокля за обувки с високи токчета.
Проблемът явно не е, че раелците са радикални, а по-скоро че не са достатъчно радикални. Не призовават последователите си да правят значими жертви. Самоограничаването е за глупаци и католици. Кредото на раелството е: „Кефи се. Забавлявай се“. Което може да върши работа в лунапарк или град като Вегас, но не е достатъчна основа за една религия. Хедонизмът е начин на живот, не теология. Религията, добрата релития не се изчерпва с някой пенлив тоник за ежедневните ни неврози.
В Южна Франция, недалеч от мястото, където Раел срещнал извънземните, се намира едно от великите чудеса на света: пещерите Ласка. В огромния комплекс от подземни зали има стотици подробни рисунки още от времето на палеолита, преди поне 25 хиляди години. На тях са изобразени сложни ловни ритуали, скачащи бикове, стада подтичващи понита, шаман, преоблечен като птица. Мен обаче най ме поразява не сложността на изображенията, а мястото, което древните хора са им избрали: най-затънтените кътчета на лабиринтите.
На художниците се е налагало да се ориентират из задънени проходи и ненадейни пропасти, за да стигнат дотам - понякога почти километър под земята. Защо са избрали тези места, когато би било толкова по-лесно и безопасно да рисуват близо до входа на пещерите?
Добрата религия ни поставя изпитания. Тя трябва да бъде трудна. Добрата религия хем тласка, хем дърпа, с което директно отговаря на настойчивия въпрос на Ейбрахам Хешел: „Как може човек да вдигне очи и да види малко по-високо от себе си?“.
Раелците, при все приказките си за извънземни и летящи чинни, не вдигат очи много над нивото на бюста. Уви, това не е достатъчно високо. Съвсем не.
Глава пета
БМО, уморен от щуротии - и просто уморен. Обожавам китайската храна. Моля без любители на игрите или преобличането като другия пол.
„Енергията е наслада“, пише Блейк. Никой китайски поет не би съчинил такова нещо; би било банално. За китайците енергията е живот. Те наричат „чи“ жизнената прелестна енергия, която ни оживява и обгръща. Без чи сме нищо.
Аз май имам проблем с чи. Не с липсата й, ако съдя по скоростта, с която хвърчат мислите ми и тупти сърцето ми, а по-скоро с потока й. Моята чи навярно е задръстена. Това би обяснило защо изразходвам много повече енергия от обикновените хора само и само да избутам деня си. Умората ми не прилича на удовлетворителното изтощение на якия бачкатор или маратонеца, а на неоползотвореното скапване на оня, който тича на едно място дълго време. Трябва да намеря някой, който да отпуши моята чи. Нещо като китайски водопроводчик.
Тук на сцената се появява Бил Портър. Той не е китаец, но е близо, толкова близо, колкото би могъл да бъде някой бял от щата Вашингтон. Живял е в Китай години, женен е за китайка, говори китайски гладко. Хората разправят, че душата му е китайска. Превел е на английски „Дао Дъ Дзин“, класическия даоистки трактат. Освен това е написал книга за китайските отшелници и когато се запознаваме в дома му в Порт Таунсенд, веднага ме поразява колко прилича, с буйната си брада и мъдрите сбръчкани очи, на китайски отшелник. Дали да пишеш книги, е, като да си имаш куче? Заприличваме ли на хората, за които пишем?
Свили сме се в бърлогата на Бил, уютно местенце. Той ни налива чай, като истински майстор. На Гурджиев, хитрия грузински мистик, принадлежи мисълта: „Ако умееш да налееш чаша чай както трябва, значи умееш всичко“. Може и така да е, но не важи за кафето, тая прозаична напитка, която не притежава ни едно от мистичните качества на чая. Ако умееш да налееш чаша кафе както трябва, значи толкова и умееш – нищо повече. Не знам защо, но е вярно.
Бил издава преводите си под псевдонима .“Червения бор“. Защо? Когато живеел в будистки манастир във Виктория, Канада, го наричали „Облака на Виктория“. Тъй му викали. После напуснал манастира, с ясното съзнание че няма начин да обикаля по света под името „Облака на Виктория“, не и ако иска да го вземат насериозно. Затова измислил „Червения бор“. Шест месеца по-късно открил, че Червения бор се казвал първият велик даоистки учител. Докато посръбваме от чая, мислено прекръствам Бил на Червения бор. Така звучи по-мъдър.