Поразен съм. Ето някой, който всъщност е виждал чи. Искам да чуя още.
- Представи си как около теб тече сперма, с формата на сперматозоидите, но във всеки има крушка.
Опитвам, но не е лесно. С крушките се справям - мъчат ме сперматозоидите. Бил налива още чай.
- Стресна ли те тая фосфоресцираща сперма? - питам го.
- Не. Просто ме обърка. По-късно питах няколко даоисти и те казаха: „А, това е чи. Обикновено е невидима. Но понякога я виждаме“.
Бил не се съмнява във видяното. Не знам какво да мисля. Възможно е. Няма нужда да разбираме едно явление, за да го преживеем. Няма нужда да схващаме принципите на електричеството, за да се дивим на светкавиците. По същия начин акупунктурата действа, без да знаем защо. Според Бил тя се основава на манипулацията на чи, „кохерентния поток от светеща сперма“.
Обожавам тая фраза! Звучи като взета от стих на Уолт Уитман или на някоя пънк група от осемдесетте. У Бил има нещо - отшелническия му вид или факта, че е прекарал години наред в дълбока медитация, - което смирява скептицизма ми. Освен това съм виждал китайци, които тренират тайчи и култивират своята чи - те са жизнени и гъвкави като хора на половината на възрастта им.
Искам да разбера повече за чи, сияещата сперма на вселената. Искам да разбера - в интуитивния смисъл - и дао, Пътя.
Усещам, че сред парадоксите и неяснотата ме чака нещо лично за мен. Поетичният лаконизъм на „Дао Дъ Дзин“, откровената телесност на тайчи и примамливото обещание за живот без обичайните търкания и напразни стремежи, които бъркаме с нормалното. Всичко това ме привлича, но как да направя следващата стъпка?
Китай. Трябва да отида в Китай, и то веднага. Мисълта ме обсебва, а обсебя ли се веднъж, ставам като куче, болезнено привързано към стопанина си. Не пускам. В един парадокс, който несъмнено би се понравил на Лао Дзъ, търсенето ми на не-действие поражда действие - бясно, шеметно и секващо дъха.
Веднъж вече съм ходил в Китай преди години, но тогава се разочаровах страхотно, поне в духовно отношение. За неоновите надписи, невъзможните задръствания и небостъргачите, които изглеждаха като от някоя анимационна фантастика - за всички тях се бях подготвил. Втрещиха ме израженията в очите на хората: изтормозени многозадачни очи с цялата душевност на еднометрова плазма. Къде беше изчезнал Китай на павилионите за чай и древната мъдрост? Още е тук, казаха ми мои познати, но никога няма да го откриеш сам. Даже и за милион години. Е, ако ми трябват будисти, няма проблем.
Будистите имат прекрасна организация. Правят будистки екскурзии, будистки списания, будистки продукти. На практика сами ти се нахвърлят. Не и даоистите обаче. Даоистите са пълна скръб в организацията. Не знам дали е заради философията им, или просто от мърлящина, но даоисти не откривам. Хич. А после един ден го зървам - списание „Пустият съсъд“.
Звучи супер. И двете думи - „пуст" и „съсъд“ - ми допадат; а заедно направо излъчват сбръчкана мъдрост. Затова звънвам на екипа на „Пустият съсъд“ и се оказва, че съсъдът наистина е пуст... или почти. Вътре откривам само един човек, застаряващ хипар от Юджийн, Орегон, който някога се е казвал Хърбърт, а сега, по не съвсем ясни причини, го знаят като Солала.
Солала ме уведомява, че списанието му организира даоистка екскурзия в Китай след няколко месеца. Ще разгледат разни забележителности, но въобще не става дума за някаква храмова обиколка за кашкавал-туристи. Централната атракция на пътуването е интензивен едноседмичен курс по чигун. Говорим за сериозна манипулация на чи, говори Солала, в една от най-свещените планини в Китай. Записвам се на мига.
Качвам се на самолет за град Ухан. Градът изобилства от бетон, задръствания и бясна амбиция - по недаоистко място надали може да си представите. Чантите ми тежат. Заради всичките книги за даоизма. Правя грешка, знам, но не мога да се променя. Без книгите си се чувствам гол. (И не, не съм готов да ги разменя за електронен четец. За мен книгите са като хората: копнеят да бъдат докосвани и помирисвани.)
Докато крача из бляскавото ново летище на Ухан, ги зървам - сериозна група от около осем американци и една посмутена китайка, водачката ни. Казва се Джун и носи дънки и суичър. В момента говори със Солала, който, при все американския си корен, изглежда като наследник на династията Цин. Облечен е в една от онези китайски копринени ризи, а на китките му подрънкват мъниста. Мен обаче ме потрисат ръцете му. По тях са татуирани йероглифи - началото на „Дао Дъ Дзин“: „Пътят, който може да бъде назован, не е Вечният път“.
Много известен стих, който се среща на най-различни места... макар че човешката ръка рядко е сред тях. На другата ръка на Солала е татуирана будистка строфа на тибетски. Някъде по тялото му имало и хиндуистки писания; страх ме е да питам къде точно. Солала е универсално религиозен. Татуировките му ме стряскат, а се оказва, че стряскат и китайците. Винаги когато Солала запретне ръкави, китайците се облещват и казват нещо от рода на: „Уха. Ние може да сме луди, но вие, американците, сте дори по-луди“. А и да не го казват - мислят си го.