Всички се натоварваме на едно автобусче. Обикновено не обичам груповите екскурзии заради груповия елемент в уравнението, но специално тази групичка е доста малка и всички в нея изглеждат безгрижни. Не се изненадвам, че повечето имат взимане-даване с природолечението: масажисти, иглотерапевти и всевъзможни любители на дърветата. Плюс Боб, пенсиониран инженер от Ню Джърси, довлечен тук от жена си. Боб помага на земята да си стои на земята. Когато Солала използва своята чи, за да съживи две изчерпани батерии, Боб изтъква, че фокусът всъщност се дължи на топлината на дланите. Санди пък е загадка. Само тя няма партньор в цялата група и не знам къде да я сложа. Прехвърлила е шейсетте, работи с високи технологии, а това й е третото даоистко поклонничество в Китай.
Сумракът на Ухан скоро отстъпва на открита магистрала. Всички са уморени и се отпускат в седалките си. Солала обаче се присламчва към мен и започва да ми разправя разни щуротии. Твърди, че когато стигнем до планината, ще правим „гръбначни усуквания“. Съчетанието нещо не ми харесва. После сме щели да преглъщаме много слюнка – даоистите я наричат „божествен нектар“, - а това изобщо не ми харесва, поне докато Солала не ме успокоява, че ще е собствената ни.
Разказва ми за даоистката медитативна практика „седене със забравяне“. Най-сетне нещо, което да ми хареса. Всъщност аз май я практикувах през цялата втора година в колежа, въпреки че навремето нямах представа за религиозния й смисъл.
Не, обяснява, Солала, това е друго. Нарича се „жоуанглун“ и представлява начин да се откъснеш от света и да откриеш „неподвижното празно пространство в себе си“.
Спираме пред минимаркет на име „Лесна радост“. Името допада на всички - звучи много по-спокойно от обичайните.
Даже се щракваме по няколко пъти, преди да презаредим със закуски. Джун подбира всички обратно към автобуса, но не й е лесно. Събрали сме се все мотльовци, което я подлудява. Тя е прекрасно организиран човек. Не е даоист.
В автобуса постепенно се примъквам при Санди. Тя не изглежда толкова еко. Пуши. Пие. Зяпа младите китайци с по-впити дънки. Преди около двайсет години се влюбила в китайците. Като цяло. Всичките 1,6 милиарда. Обожава Китай, обожава всичко китайско и не може да му се насити. Някаква непреодолима сила я връща насам. Съпругът й си седи вкъщи - „не се замесва в чужди религии“. Прави му впечатление обаче, че когато Санди - която по принцип е непохватна - се прибере от пътуване до Китай, движенията й стават по-грациозни. В Америка тя поддържа блог за даоизма и живота. Нарича го „Дао 61“, отчасти защото харесва песента на Боб Дилън „Магистрала 61“ и отчасти заради 61-вата строфа от „Дао Дъ Дзин“. В нея се говори как женското побеждава мъжкото чрез неподвижност.
- Можете да пуснете вятъра - казва Джун, усуквайки китка в нещо, което приемам за древно чигун движение, впрягащо природните стихии. Не, тя има предвид да пуснем вентилаторните клапи над главите ни, като ги завъртим. Честа грешка. Задълбочеността зависи изцяло от контекста. Ако я търсите, вероятно ще я намерите. Да гледате навън към чуждото, помага. Всичко чуждо, особено азиатското, увеличава тройно шансовете за задълбоченост. Някой китаец може да си поръча голям хамбургер и картофи и да звучи все едно ви разкрива изначална метафизична истина.
Пристигаме в подножието на Удан. Това е най-свещената планина в Китай и комунистическата партия я е превърнала в национален парк (ако сте благоразположени) или в лунапарк (ако не сте). Всички магазини са проектирани по един и същи образец на пагода и носят еднакви табели. Магазинът за чай се нарича „Магазин за чай“, магазинът за мечове - „Магазин за мечове“. Не е баш върхът на китайската мисъл.
Санди забелязва, че някои от „древните сгради“ преди три години ги е нямало, а докато чакаме началото на прехода, съзираме още няколко древни сгради в строеж. Фалшивото културно наследство обаче като че е за предпочитане пред липсата на такова - и несъмнено е за предпочитане пред още една Културна революция61.
Прехвърляме се в по-голям автобус - в планината Удан не се допускат частни автомобили - и почваме да криволичим по път сред зелени планини, озарени от златиста светлина. Не се вижда нито един кулокран. Най-сетне другият Китай. Хвърлям поглед към Санди: тя се усмихва. Като някой, който се е прибрал у дома.