Обожавам китайските пътни знаци с тяхната неумишлена задълбоченост. На един пише: „Долина на безгрижието“ – и кръвното ми веднага се успокоява. На друг: „Зала за промяна на съзнанието“; аз си представям цяло хале, пълно с колебаещи се хора.
Връх Удан заема специално място в китайските сърца. По него са пръснати десетки даоистки храмове. Според легендите тайчи е било измислено тук преди векове. Един човек наблюдавал жерав и змия да се бият, и несъзнателно започнал да имитира движенията им. Никой не знае дали е било така, а и какво значение има? Историята си я бива.
Пристигаме в така наречения ни хотел. До входа му се слиза по стръмна рампа. С едно-единствено изключение всички мъкнем тежък багаж и сега се мъчим с него по склона. Ремъците на натъпканата ми с книги раница се впиват в раменете ми. Времето е влажно и студено. Всички са уморени и начумерени.
- Кой ни води? - излайва някой.
- Води ни дао - отвръща Солала, разведрявайки обстановката.
На другата сутрин се събираме в столовата за закуска. Солала е добавил черна барета към китайските си одежди и изглежда още по-смешно. Санди носи тениска с надпис: „Онова беше дзен. Това е дао“, и черно-бели обици с ин и ян. Понятието за ин-ян вероятно е най-известният аспект от даоизма, навлязъл и в западната култура. Само че както обикновено с доста загуби при превода. Ние често приравняваме ин-ян с противоположностите, да речем, „тя е ин за неговия ян “. Идеята не е точно такава. Ин-ян описва полярност, не противопоставяне - има разлика. Двата полюса се нуждаят един от друг - всъщност няма как да съществуват поотделно, точно както без „долу“ няма „горе“, без „студено“ - „горещо“. Те са взаимозависими и се допълват.
Закуската ужасно прилича на вечерята. Купища кнедли и юфка, които плуват в неопределими сосове. Копнея за банановите палачинки в Катманду. По-лошото е, че няма кафе, което само потвърждава страховитите слухове за незачитането на човешките права в Китай. Инженерът Боб се е подготвил. Донесъл е кафени пакетчета - изглеждат като чаените, но вътре има кафе - и в жест на изключително състрадание ми дава едно, което грабвам като наркоман в абстиненция.
Порядъчно кофеинизиран, се присъединявам към групата и се качваме по хълма за първата си чигун сесия. Има лека мъгла. Китайците я обожават. Мъгливите дни са много по-хубави от слънчевите, а най-добрият начин да гледаш храмовете на връх Удан, е през мъгла, гъста като крем супа. Сегашната обаче изглежда чак прекалено съвършена, все едно взета от киното... а после разбирам, че наистина е взета от киното. Римейкът на „Карате Кид“ е бил сниман тук и продуцентите не можело да разчитат на естествената мъгла, затова си направили собствена. Конструирали сложна система за производство на мъгла, издълбавайки шахти в склона на планината, а като свършили снимките, я подарили на местните хора. Сега всеки ден в Удан е съвършено мъглив.
Влизаме в двора на храма през една порта - мъжете отдясно, жените отляво. Солала обяснява, че ще излезем отдругаде. „Нещо като тоалетните на летищата“, добавя. Изкачваме се по стълби, спираме, за да се поклоним на Бога на планината, и се запознаваме с нашия инструктор: учителя Жонг. Той е висок и слаб, с рехава черна брада и дълга коса, опъната в кок, прихванат с дървена пръчица. Облеклото му е изцяло бяло. Млад е, макар и вероятно не толкова, колкото изглежда. Няма да го разпитваме. Даоистките учители са като жените над 40. Невъзпитано е, а може би и опасно, да ги питаш за възраст, тъй като те са поели по пътя към безсмъртието.
Събираме се в красив двор. Чуруликат птички, а слънчевите лъчи се процеждат сред холивудската мъгла. Тук има добра енергия, обясняват ни. В същия този двор някога са се упражнявали древни учители. Дали от енергията, или просто от приятната обстановка, но наистина изпитвам необичайно усещане за покой. Разпръскваме се - достатъчно близо, за да се виждаме, но не толкова, че да се пернем по главите. Аз инстинктивно си избирам местенце по-близо до изхода. За всеки случай.
Ще изучаваме основите на чигун, така наречените „осем броката“, обясняват учителят Жонг. Чигун прилича на по-известното тайчи, но не набляга толкова на движенията, колкото на култивирането на чи. Жонг демонстрира първия брокат. Очите се затварят. Ръцете се вдигат. Пръстите се преплитат.
После той се усуква първо на едната, после на другата страна. Изглежда лесно, като протягане сутрин след ставане. Сега „балансираме небето и земята, мъжа и жената, полунощ и пладне“, казва той. Звучи като бая работа за едно-единствено разтягане, но аз изтласквам скепсиса си назад и се моля да не се развилнее от скука.