Правим упражнението, докато Жонг обикаля наоколо като сержант на проверка. Когато стига до мен, спира и ми казва да се отпусна. Отпускането е много важно, натъртва той, а аз, естествено, се стягам още повече. „И стой изправен“, добавя той, звучейки не като учител по чигун, а като майка ми. Чувствам се все едно ме наблюдават, и съм прав: няколко китайски туристи надничат в двора и ни зяпат като животни в зоопарка.
Правим пауза, през която всеки идва да ми дава акъл. Солала ми казва да дишам по-тихо. Стив, обветрен здравеняк от Колорадо, ме съветва да застана в средата на групата. Така тя щяла да ме направлява като огромен организъм. Следва дискусия кога да вдишваме, кога да издишваме. Не стигаме до ясни изводи, но всички се съгласяват, че дишането е важно, дори аз. Заемаме местата си и пак пробваме първия брокат. Сега се получава по-добре, по-естествено. Не виждам светещата сперма, но усещам как с всяко усукване умът ми се намества.
Следващият брокат е доста по-сложен. Жонг кляка все едно язди кон, после вдига единия си лакът, сякаш ще стреля с лък. Прави го невероятно бавно и плавно. Никога не съм виждал човек да се движи така. Всяко накланяне на главата му, извъртане на хълбока, свиване на мускул е съвършено синхронизирано с волята му. Няма случайни или неумели движения. Няма и нищо механично. Така се движи само напълно осъзнатото същество.
Идва наш ред. Чувствам се, а сигурно и изглеждам, като пиян слон. Бъркам ту крак, ту ръка. Похабявам куп ценна чи, за да се разплета. Физическата ми непохватност се утежнява от силна стеснителност, както когато се опитам да танцувам пред хора или да целуна новата си позната по бузата. Този път учителят Жонг само ме наблюдава както лекар - изключително печален случай и отронва: „Практика, практика“.
Време е за обяд. Слизаме по стъпалата на храма, подминавайки магазинчета за сувенири, които предлагат даоистки талисмани и бижута с ин-ян. Тук се сблъсквам с първата боклукчийска мъдрост. На всяка кофа за боклук в Удан има табелка с кратко напътствие и насърчение. Специално на тази пише: „Помагате на планината Удан, която се гордее с вас“. Харесва ми. Планината се гордее с мен. Звучи толкова по-мило от „500 долара глоба за замърсителите“.
Обядът в хотела страшно прилича на закуската. Правим аутопсия на сутрешните занимания. Всички мило ми завяват, че имам чигун потенциал. Само трябва да се отпусна. Изведнъж Питър, слаб сериозен тип от Ню Мексико, почва да подскача от вълнение.
- Вижте - това е знакът ин-ян!
Някой е разлял соев сос на масата и той е образувал точно въпросния знак. Всички го зяпаме изумено. Това е все едно да откриеш двуседмичен сандвич със сирене, който прилича на Света Богородица. Но тъй като дао е дао („печалбата е загуба, загубата е печалба“), не пробваме да продадем масата със соса в е-Вау, а просто я забърсваме и се връщаме към юфката и разговорите.
Говорим си за пози. В даоизма има поза за всичко, дори за спането (нещо като ембрионалната поза, но по-различна). Някой споменава дървесната медитация. При нея един час стоиш неподвижно като дърво. Санди познавала някакъв човек, който един час клечал. После получил удар. Аз забивам поглед в юфката си.
По-късно същия ден със Санди решаваме да обърнем по чашка, и докато другите пийват чай в хотела, ние се изнизваме към едно ресторантче на хълма. Всъщност е магазинче, с една единствена маса и два пластмасови стола. По телевизията двама кикбоксьори се млатят юнашки. Санди поръчва две бири на китайски. Тя не говори истинския език, а някакъв кунгфу диалект, сглобен от гледане на тайвански филми. Допълва го с енергични жестикулации и, кой знае защо, френски. Винаги когато проговори на китайски, френският й от колежа цъфва като старо гадже, за което не се е сещала от години. Важното е, че върши работа - скоро се сдобиваме с две големи бири. Излокваме ги чевръсто, после съдържателят, усмихнат мъж с кръвясали очи, ни донася две чашки с мътна течност. „Алкохол цяр“, пояснява Санди. Отпивам от моя; тя гаврътва нейния с рязко движение на китката. Собственикът, който очевидно консумира от собствената си продукция, не знае и думичка английски, но съчетавайки изобретателни жестове и мимики, изразява следното: „Виж се к‘ъв си пъзльо, бе. Твойта дружка тука усмърти пиячката от раз, а па ти още се лигавиш. Я се стягай“. Стягам се. Дълга глътка. Има вкус на едномесечен антифриз. После всичко почва да се поразмазва.
Но със Санди си приказваме за дао, убеден съм. Какво точно е дао? - питам я.
- Това е Пътят.