- Да, знам, но какво значи това?
- Повлияно е от дзен.
- Да, но какво е?
- Да се носиш заедно с потока. И да ръсиш смешни истории.
- Религия ли е?
- Да. Не.
- Философия ли е?
- Да. Не.
Ей така ми отговаря повечето пъти. Става нещо като скеч, само дето тя не се шегува. В даоизма всичко е „да“ и „не“ - поточно, пояснява Санди, „да/не“, без съюза, тъй като и „да“-то, и „не“-то съществуват едновременно, не едно след друго. При Санди всичко е „да/не“. Освен като й предлагам да си вземем още евтина пиячка. Тогава е само „да“.
- Това, което правим сега, е много даоистко - заявява тя.
- Кое? Пушенето и пиенето на алкохол със съмнителен произход?
- Да. Ние присъстваме в момента.
Поръчваме още от алкохола цяр, за да утвърдим момента. По някое време Санди тръгва към тоалетната и забелязва цистерната, в която стои пиячката. Заковава се на място и въпреки че не мога да видя самата цистерна, виждам как очите й се облещват.
- Какво има? - питам.
- Не щеш да знаеш. Не я гледай.
Естествено, не мога да се въздържа. Отивам при цистерната. Санди позна. Не щях да зная. Това е аквариум, само че без риби - пълен с млечнобяла течност и, на дъното, огромни гъби. В единия ъгъл се е свила някаква змия. В оня миг решавам да спра с алкохола цяр.
Магазинчето се кани да затваря, и толкова по-добре. Вие ми се свят.
- Следва продължение - обръщам се към Санди и се затътрузваме надолу по хълма. В хотела се оказва, че групата ни се е разтревожила за нас по разсеяния даоистки начин.
Нощите са студени, а в хотела няма отопление, затова спя с всичките си дрехи - всичките, не само тези, с които бях през деня. Мускулите ме болят от усукванията, в мозъка ми се блъскат алкохол и даоизъм. Плъзвам се под завивките и с фенерче в ръка се зачитам в „Дао Дъ Дзин“. Лаконизмът е сърцето на остроумието - и на мъдростта, оказва се. Книгата е кратка ода на сбитостта. Съдържа едва 5000 думи - може да се прочете за 45 минути. Или за цял живот.
За Лао Дзъ на практика нямам какво да кажа и предполагам, че на него му харесва тъй. Може да е написал „Дао Дъ Дзин“ сам - или не. Може да е живял по времето на Конфуций - или не. Едно е сигурно: не е проповядвал. Не е организирал.
Само е изписал няколко страници по чужда молба (според легендите), после яхнал един воден бивол и си заминал. Както и да го погледнеш, просто прашинка в сравнение със странстващите проповеди на Исус или 45-те години обикаляне на Буда по прашните пътища на Индия. Чета, но - по изключение - не държа химикал в готовност.
„Дао Дъ Дзин“ е единствената книга, в която не съм подчертавал. Причината е, че ако подчертаеш един откъс, ти го изолираш, разграничаваш го, а Лао Дзъ отрича тоя вид разграничаване. Да, той звучи неясно, но не както, да речем, някой политик. Политиците звучат неясно, защото не искат да кажат нищо. Тяхната цел е липсата на значение. Лао Дзъ, от друга страна, иска да каже всичко и се стреми към множество значения. Всяка строфа може да се изтълкува по няколко много специфични начина в зависимост от това, как се чувстват читателите, какво са закусвали, под какъв ъгъл пада светлината върху страницата... милион променливи. Книгата прилича на онези снимки, при които всеки път виждаш различен образ.
След като съм пропътувал половината свят, подложил съм се на недоспиване, плюещи шофьори на таксита и други лични оскърбления, не мога да не въздъхна, когато попадам на строфа 47: „Колкото по-далеч пътуваш, толкова по-малко знаеш. Тъй мъдрецът знае, без да пътува“. Решавам да не й обръщам внимание и отгръщам на строфа 15: „Яснотата се постига, ако проявиш търпение в присъствието на хаоса“. Китай ни преподава тоя урок всеки ден. Лесно е да си спокоен в кротката провинция. Истинското изпитание за спокойствието е хаосът на градския живот. Неподвижност сред движението. Ето я целта на даоиста.
Неподвижност, а и мекота. „В света мекото побеждава твърдото, както нежният ездач овладява галопиращия кон“, пише Лао Дзъ. Нашият подход е друг. Ние предпочитаме твърдото пред мекото и това е дало отражение в езика ни. Възхищаваме се на онези, които са „твърди като скала“ или „утвърждаващи“, или даже „костеливи орехи“. Мекотата се възприема като минус, като недостатък. „Не ми се размеквай“, призоваваме приятелите си. Дори когато мекотата се поднася като комплимент - примерно ако наречем някого „милозлив мекушавец“, - тя винаги съдържа доза подигравка. Милозливият мекушавец е слабак.
Ако се замислите, уклонът ни към твърдото няма особен смисъл. Новороденото бебе е меко; трупът е твърд. Меките предмети се огъват; твърдите се чупят. Даоистите съзират скрита сила в мекотата. Водата например е мека и гъвкава колкото си щеш, ала течащият поток век подир век издълбава Големия каньон. Мека сила в действие.