Някои строфи звучат изненадващо познати. Например: „Умри, без да умираш, и ще изтраеш вечно“. Тук отеква призивът на Исус да „умрем за себе си“. Даоисткият фокус върху смирението и самоунижението отразява твърдението на Исус, че „кротките ще наследят света“. Откривам още подобни примери, в които Лао Дзъ повтаря Исус - или обратното. Лао Дзъ е живял няколко века преди Христос. Даоизмът има общи черти и с исляма. И двете проповядват покорство. При исляма - към Аллах, при даоизма - просто към Пътя. За миг размишлявам как световните вярвания се отъркват едно в друго, ако и за кратко, преди пак да се разделят. Ала съм уморен и скоро се предавам пред топлия юрган и меката възглавница.
На другия ден имаме среща с Пчелния отшелник. Той е стар даоист, който живее в пещера горе в планината и гледа пчели. В даоизма отшелниците си имат дълга традиция. Те медитират и култивират своята чи в усамотение, за да могат да се върнат в тленния свят и да помагат на другите; учат се да плуват, за да предпазват другите от удавяне. Отшелникът не бива да остава такъв завинаги. Като в университета. Няколко години бива, но ако се застоиш, почва да изглежда все едно клинчиш от нещо.
Катерим се по стръмен склон, а Санди ме държи под ръка за равновесие. Нарича ме „куче водач“. Аз нямам против. Ето го и него: педя човече, което кипи от радостна енергия. Двойник на Бил Портър. Няма зъби, но често оголва едри здрави венци. Раздава на всички ни пластмасови медальончета и шепи слънчогледови семки. Сравнява ни със съученици, които следват дао заедно. „Имаме една и съща цел, един път.“ Групата поглъща думите му. Пчелният отшелник отговаря на западната им представа за мъдрец. Може и да е такъв, но всички сме толкова заети да му приписваме мъдрост, че никога няма да разберем със сигурност.
Развежда ни из пещерата. Неуютна е, но не толкова, колкото очаквах. Пчелния отшелник си има вещи: малка колекция книги, паста за зъби, пакетчета шампоан, кофа за боклук с нарисувано усмихнато личице, радио, вестник, фенерче, календар с точната дата. Отшелникът сваля ботушите си и кръстосва крака - забележително гъвкаво за човек на неговата възраст, каквато и да е тя. Няма да ни я каже. Завързваме разговор под съпровода на капещия звук от една кофа, в която той събира вода.
- Има ли друг момент освен настоящия? - пита някой.
Вероятно отшелникът може да отговори: „Да, другия вторник. Тогава е много по-добре от настоящия момент“ - но естествено, не го прави. Оголва венци в типичната си усмивка и казва „радвам се“, което поражда хор от възклицания. Той пуска по някоя мъдрост, но най-често просто се усмихва или се смее. Смехът му е заразителен.
Дискусията ни се насочва към безсмъртието, една от целите в даоизма. Как да го постигнем? Медитация не стига, отговаря той.
- Трябва да бъдете полезни, да проявявате състрадание, само тогава ще спечелите уважението на хората.
Давам си сметка, че за пръв път чувам даоист да споменава „състрадание“. За разлика от другите религии то не е централен елемент в даоизма. В „Дао Дъ Дзин“ се появява един-два пъти. А любовта - нито веднъж. Не че даоистите са лишени от състрадание или любов - просто подходът им коренно се различава от, да речем, суфизма, при който любовта е всичко.
- Самотен ли сте? - обажда се някой.
- Отшелниците умеят да живеят със самотата. Това е силата им.
- Може ли да ни демонстрирате практиките си? Какво да правим?
- Важното е да се чувствате удобно - отговаря той, усуквайки тялото си в поза, която въобще не изглежда удобна. Съсредоточете се върху пъпа си - и ни посочва своя, да не стане грешка.
- Сега медитирате ли?
- Да. Медитирам постоянно.
Още възклицания.
- Има ли рай?
- Да, без рай не би имало Земя.
Някой се интересува как да спасим пчелите. Там, откъдето идва, те измирали. Отшелникът не се трогва видимо.
- Едни умират, други се раждат - отговаря.
Солала задава технически въпрос за даоистките пози. Отшелникът хабер си няма за какво иде реч. Подозирам, че е твърде зает да следва дао, за да се тревожи за толкова езотерични материи.
- Вие не го виждате, но навсякъде съществува кай-шин (любящо сърце). Аз постоянно медитирам върху кай-шин.
- Как да развием кай-шин?
- Освободете.
- Какво да освободим?
- Освободете всичко. - Отшелникът вдига празно пластмасово шише, за да покаже нагледно. Само когато сме празни, може да влезе нещо ценно.
Седим на дървени столчета - приличат на детски - и изведнъж столчето на Санди се строшава, а тя се стоварва на земята. Нищо й няма, само се сконфузва. Пчелния отшелник си умира от смях. Не се смее на нея, дори не се смее заедно с нея, а заради нея. Смехът му носи състрадание. Навярно даоистите изразяват любовта така: чрез смях. Това ме подсеща за клубовете по смях в Бомбай, където ходих веднъж по работа от Националното радио. Призори в парк на хълма Малабар: двайсетина души се смеят. Няма шегички. Само смях. С микрофон в ръка и сериозно изражение аз се опитах да запазя професионална дистанция. Около половин минута успях.