Време е да си ходим. Пчелния отшелник ще се оттегли за следобеден чай. Стиска ръцете ни по онзи китайски начин, захлупвайки длан с длан. Всички му се кефим, дори Боб инженерът. „Обичам го тоя пич!“ - възкликва Боб в нетипичен изблик на ентусиазъм. И аз го харесах. Струва ми се, че притежава някаква мъдрост, дори и без натрапените от нас представи. Мъдростта му не е книжна, дори не се корени в ума въобще. Тя прилича на мъдростта на котката, която без проблем си намира най-удобния квадратен метър в къща от 200 квадрата. Или детето, което изтъква, че понякога няма проблем да си изядеш десерта преди вечерята. Нямам предвид, че Пчелния отшелник е дете или котка, а просто, че усеща по-добре собствените си нужди (истински, не измислени нужди), отколкото повечето от нас. Усамотението му сигурно е свързано с това. Никой не му казва какво му е нужно или какво иска, така че той си го открива самичък.
Учителят Жонг се присъединява към групата и се събираме на едно близко „място на силата“ за следобедния ни чигун.
Вечерният въздух е приятен, а от джиесема на Жонг се носи музика, досущ магия. Тоя път се справям къде-къде по-добре. Движенията ми се получават по-естествено. Не знам духовно ли е това, но ми харесва. „Движете се, сякаш държите небето в дланите си“ - казва учителят и макар да не разбирам какво точно има предвид, звучи вдъхновяващо. Нещо се е променило. По-отпуснат съм. Светещата сперма още не се е появила, но усещам жужене, енергия (чи?), докато правя брокатите. В ума ми се появява образът на вода, все едно плавам по кротка река върху надуваема гума. Не толкова правя брокатите, колкото се движа по тях, рисувам ги.
На следващия ден Санди ми споделя, че има нужда да се отцепи от групата пак, и ме кани на обяд в ресторант, който е открила предния път. Мятаме се на един автобус и пристигаме за нула време. Ресторантът си е на мястото, кацнал на самия връх Удан. Собственичката му, усмихната закръглена жена, помни Санди или поне така твърди. Санди пуска в ход своя кунгфу китайски и няколко минути по-късно на масата ни пристигат купчини тофу и зеленчуци заедно с две бири.
Храната. Оттам започнала любовната й връзка с Китай. Санди обожавала китайската храна, извънредно много, и си купила готварска книга - нищо особено, основните видове кунг пао62 и тем подобни. Скоро усвоила няколко рецепти. Наслаждавала се не само на вкуса им, а и на географския им произход. Това ястие идва от провинция Съчуан, онова - от Хунан. Храната я отвеждала на различни места.
Последвали кунгфу филмите. Не хилавите американски версии, а оригиналите; няколко пъти годишно в дома й в Хонолулу пристигали касети от Хонг Конг и Тайван. Следващата стъпка било китайското изкуство. Санди обожавала размитите, мъгливи изображения на природата. Ако на китайска картина присъстват хора, те винаги са представени незначителни на фона на планина или гора. Санди тръгнала на уроци и скоро сама почнала да рисува картини. (Показва ми ги на снимки и качеството им ме смайва.)
Дошъл ред и на книгите: „И Дзин“, „Дао Дъ Дзин“ (в 14 различни превода) и много други. Един ден Санди се запознала с инструктор по чигун. Само че той не му викал така. Наричал го „работа с енергията“, за да не плаши хората. Работел като санитар, който разнася кръвни проби до лаборатории не твърде взискателна длъжност, която обаче го устройвала. За него по-важна била работата с енергията. Започнал да обучава Санди.
После тя попаднала на обява в списание за бойни изкуства. Обявата буквално изпаднала от списанието и се приземила в скута й. „Елате да изучавате даоизъм в планината Удан.“ Ето как Санди, тъкмо навършила 60 (важна възраст за китайците), с пораснал син, отишла до планината Удан. А после пак. И сега отново е тук. Приятелите я питат какво я влече към Китай. Какво се опитва да изчисти от себе си? Това е същата оная представа, толкова разпространена, че духовните ни пориви са някакъв вид чревен паразит, който трябва да изхвърлим от организма си, за да продължим с „истинския си живот“. Питам се: дали всички тези постепенни стъпки са плавното приемане, което Уилям Джеймс нарича „религията на здравото съзнание“? Но Санди не разглежда даоизма като религия, поне не в обичайния смисъл на думата. Не е имала нужда да повярва в нищо. Било само „как стоят нещата – и беше толкова очевидно“. Хората често споделят нещо подобно. Казват ми: винаги съм бил будист/уиканец63/кабалист/едикакъв си, просто не съм го знаел. За тях приемането на нова вяра не представлява драматичен преход към нов светоглед, а по-скоро потвърждение на нещо вече съществуващо.