Или случая с кражбата на радиото от колата й. Първо се вбесила. Страшно обичала да слуша радиото, докато пътува. После обаче открила, че тишината и усамотението със собствените й мисли й харесват. Сега се отдава на мечти, упражнява седене със забравяне или просто се наслаждава на физическото усещане да шофираш. Минали са две години, а още не си е сложила ново радио.
Да си даоист, е като да си куче, казва тя.
- Кучето сяда тук или там, маха с опашка. Ако е гладно, яде. Ако се залее с нещо, просто се отръсква. - Санди се отръсква като куче.
Мисли се за басет64 и, да, мога да си я представя. Виснали бузи и добри намерения. Откакто е поела по Пътя, Санди е опростила живота си. Спряла е абонамента си за модни списания. Може би защото, както сама казва, вече е на години - но не е само затова. Суетата просто не я блазни вече. Всъщност има доста работи, които не я блазнят вече. Не я блазни да подрежда къщата. Не я блазни работата й - поне не по същия вкопчен начин, все едно животът й зависи от оценката на началника.
Обикновено си представяме вярващите като хора, които се вълнуват повече, а не по-малко от нас, останалите. Не е точно тъй. Наистина вярващите се вълнуват по-дълбоко от по-малко неща, а за другите не ги е еня. Пак ще цитирам Уилям Джеймс: „Изкуството на мъдростта е изкуството да знаеш какво да пренебрегнеш“. Санди пренебрегва сума ти работи напоследък - което улеснява взимането на решения. Наострям уши.
- Хич ме няма в решенията. Как го правиш?
- Ами не ми пука.
- Но не искаш ли да постигнеш най-доброто преживяване?
- Аз не си търся най-доброто преживяване. Ако група в офиса ми се събере за обяд, аз се дръпвам най-назад и казвам:
„Каквото решите вие“.
- Не е ли това пасивност, или пък пасивна агресивност?
- Не, аз не се оплаквам. Нали винаги има следващ ден и обяд. Стига да се уча, или ще ми хареса, или повече няма да стъпя тук.
Измъквам екземпляра на „Дао Дъ Дзин“ (нося го навсякъде) и изчитам на глас любимия на Санди откъс, строфа 61. „Женското винаги може да победи мъжкото, като отстъпи и заеме по-ниското положение“. Като повечето писания на Лао Дзъ това взима стандартната мъдрост и я обръща с главата надолу. Обикновено отстъпването го възприемаме като нещо отрицателно, знак за слабост. Не отстъпвайте дори на сантиметър пред врага, бийте се докрай, вземете онова, което искате, което заслужавате. Питам Санди какво би казал Лао Дзъ за тоя светоглед.
- Би казал, че начинът нещо да се случи, е, като не се опитваме да го случим, у-уей.
- При теб получава ли се?
- Да. Нужно е да знаеш кога да натиснеш. Не говорим за пълна пасивност. Научаваш кога леко да приложиш силата.
Като сега - казах, че искам да се кача в планината, да се отделя от групата и да се разтворя, вслушвайки се в напътствията си. Знаех, че тук ще ме чака нещо. Не знаех колко ще е хубаво.
Като по сигнал пристига още храна. Огромна чиния с риба. Атакуваме я, лапайки в мълчание, като само спираме да отбележим, че е най-великата риба на света.
Време е да си вървим. Санди моли за сметката, на френски. След като изджапваме лингвистичната каша, плащаме и се насочваме към групичка магазини за сувенири. Тя си търси меч - колкото се може по-голям. Пробва няколко: хваща ги с две ръце, претегля ги и плъзва пръсти по острието. Аз бих се двоумил до безкрай. Все ще ме е страх да не би да избера някой несъвършен меч. На Санди обаче й стигат няколко минути да си хареса един, и след вял пазарлък си го купува. Мечът си е страховит: дълъг над половин метър и остър като касапски нож.
Питам Санди дали ще го ползва в даоистката си практика. Не съвсем, отговаря тя. Иска някой ден да го занесе на работа и просто да го сложи на заседателната маса. „Смятам, че ще ми спечели известно уважение.“ Понякога мечът си е просто меч.
На другия ден се разболявам. С тоалетната се опознаваме отблизо. Групата загрижено ми предлага всевъзможни хомеопатични цярове - корени, изровени вдън гори амазонски, и какво ли още не. Имаме един иглотерапевт, който ми предлага да ме набоде. Аз си търся просто антибиотици, но не съм случил на компания. Пия зелен чай и опитвам да упражнявам седене със забравяне.
Следващият ден донася облекчение и дъжд. Над планината се стеле тежка естествена мъгла. Китайският персонал й се радва, Санди също.
- Гледай - тя посочва панорамата, която прилича на мъглива китайска картина. - Виж колко е размито - казва го, сякаш е нещо хубаво.
- За теб размитото красиво ли е?
-Да. Не.
Санди може и да поглъща красивата размитост, но другите от групата се чумерят за брокатите. Какво ще правим? Остават ни още три броката. Решаваме да проведем сутрешните си упражнения на закрито. Но не е същото. Ужасното флуоресцентно осветление разсейва всички ни. Фъншуя никакъв го няма. Нашата чи пада.