Оглеждам се наоколо. Повечето от лагерниците са застаряващи хипари. Някои са застарели по-добре от други. Конската опашка още си е там, но косата е рядка и посивяла, а краката не се задържат толкова лесно в поза „лотос“. Някои са довели децата си, които явно са поели по бунтарските им стъпки, макар техният бунт да се изразява главно в цветните коси.
Забелязвам тийнейджър с лилава коса и нещо като кучешки нашийник около врата. Косата на друг прилича на мелба асорти. Тук присъстват представители на всички утвърдени религии - от разочаровани евреи до лекуващи се католици. Щастливи са, че са намерили вяра „свободен стил“, в която, както се изрази една жена, „никой не ми казва, че правя нещо грешно“.
Ричард ни насочва към програмата с дейности за тази седмица. Всичко е пожелателно, обяснява ни, но аз усещам оная стара тийнейджърска тревога да не се цепя от групата. Поглеждам програмата. Тя е пир от духовни приношения: хиндуистка йога, будистка медитация, японска чаена церемония, писателски работилници, анализ на съня по Юнг, астрология.
Вмъкнат е и малко суфизъм, но не много. Чувствам се като попаднал в някаква ню ейдж заешка дупка.
На следващата сутрин в 6:30 се присъединявам към останалите в голямата главна зала, която изглежда като хипарска скиорска хижа. От гредите на тавана висят девет флага, представляващи девет религии. Над камината стои снимка на брадат индиец, зяпащ нанякъде с кръстосан поглед. Хазрат Инаят Кан, индийски музикант и мистик, донесъл суфизма в Америка през 1910 година. Американците винаги са били нация от неспокойни души. Трансценденталистите от 19-и век Уитман22 , Емерсън23 и Торо са въплъщения на този духовен копнеж. Прочетете написаното от тях - ще ви бъде простено, ако си мислите, че виждате превод от санскрит или древнокитайски. Съзнателно или не, те са заимствали сериозно от източните традиции. А Изтокът заимствал на свой ред - Ганди бил вдъхновен от Торо.
„Добро утро, свети същества“ - казва инструкторът ни, мъж на име Шабда (някога Питър). Но аз, откровено казано, не съм свят, а надали и същество в този ранен час, че и без сутрешното си кафе. Медитираме. По-точно другите медитират, докато аз гледам отстрани, близо до изхода. Една жена се промъква до мен и казва: „Няма да го усетите, докато не опитате“, и аз знам, че е права, само че тя има предвид китайски опушен зелен чай, подпомагащ храносмилането, и нещо там за антиоксидантите. „Почувствайте прелестта на въздуха, който влиза в дробовете ви - казва Шабда. - Изпълнете сърцето си с любяща добрина.“ (Много хубаво, но по-скоро бих го изпълнил с любящ кофеин, и то веднага.)
Най-сетне чувам благословения сигнал от раковината и ни сервират обилна и вкусна закуска, придружена от гъсто тъмно кафе. „Онзи, който опитва, знае“, казват суфиите. Те визират непосредственото преживяване на божественото, но същото се отнася и до закуската.
С пълни стомаси и кофеин, циркулиращ из вените ни, сваляме обувките си и оформяме кръг - „саморегулиращ се“, обясняват ми. Въртим се ли, въртим и след няколко секунди съм хванал другите за ръце. Танцуваме в чест на Богинята Тара, която има нещо общо с блаженството и добродетелта, мисля, но не и с исляма. „Молим се с цялото си тяло“ – казва някой и темпото се ускорява. Не мога да запомня движенията.
Ритам някой до себе си. Изморен съм и казвам на човека, чиято ръка държа в този миг, че ще си почина малко. „Добре - отговаря той. - Ти държиш връзка с тялото си.“
Изглеждат като огромен организъм, който се разширява и свива, в постоянен поток. Възхищавам се на майсторството им и се изпълвам с духовна завист. Това не е добре. Трябва да се върна в кръга. За което веднага съжалявам, защото при следващия „танц“ с отсрещния човек трябва да се гледате в очите и да си казвате: „Нека Божието присъствие освети сърцето ти сега и насетне“. Това ме смущава. Не познавам тези хора. Как да кажа такова нещо? Плюс това изпитвам затруднения да гледам хората в очите, и всячески го избягвам. Партньорът ми е тийнейджърка с обица на носа. Поглежда ме право в очите и казва: „Нека Божието присъствие освети сърцето ти сега и насетне“. Странното в случая, онова, което ме хваща съвсем неподготвен, е, че тя сякаш наистина го мисли. Папагалски повтарям думите, но не съм искрен. Ще ми се да бях, но не би. Това лош човек ли ме прави, или просто честен?