Следобеда посещаваме философска сказка с учителя Ху. Харесвам го, но не го разбирам. Донякъде заради силния му акцент, донякъде заради темата: езотеричните аспекти на даоистката философия, неразгадаеми диаграми. Схващам може би 30 процента от казаното. В един момент Ху казва: „Доброто смилане е много важно за духовния живот“. Заявява го напълно убедено, а аз се съгласявам, като се имат предвид стомашните ми перипетии. Другите обаче изглеждат скептични. Доброто смилане? Учителят Ху повтаря още веднъж и едва тогава осъзнаваме, че е имал предвид „добрите помисли“. Е, те също май са важни.
Борим се с други метафизични загадки като: къде сте се намирали, преди да се родят майка ви и баща ви? Говорим за различни видове енергия: чи не е единствената. Освен нея има джин, която е по-груба, нещо като фройдисткото „То“; и шен, която е по-фина от чи. Даоистите възприемат човешката душа като своего рода енергопреработвателна машина, която взима най-грубата енергия, нашите животински навици, и постоянно я пречиства, така че да станем по-човешки, да се доближим до боговете. Процесът се нарича „вътрешна алхимия“.
Повечето даоистка литература е написана на шифрован език, обяснява Ху и надрасква на дъската: „Железният бик оре земята“. Превод: умовете ни трябва да се освободят от случайните мисли. Това го разбирам. Даоизмът, също като будизма, вярва, че светът, тленният свят, е не по-реален от съня. Озарението и според даоистите, и според будистите е да се пробудим от този сън. Когато ние, западняците, кажем, че някой „сбъдва бляновете си“, имаме предвид най-върховните успехи. Даоистите мислят другояче. Кажете им, че сбъдвате бляновете си, и те вероятно ще ви отговорят: „Ужасно съжалявам. Дано се събудиш“.
Докарахме до брокат номер шест. Минахме през въртене на главата, нещо на име „галене на бъбреците“, което е точно каквото казва, и серия боксови удари, която много ми допада.
Стъпалата - на ширината на раменете. Ръцете - на нивото на кръста. Очите - широко отворени. Удар! Удар! Удар! Усещам как гняв, трупан цял живот, се оттича. Движенията ми са по-плавни, макар и прекалено бързи, отбелязва учителят Жонг.
„Бог е посока“, пише австрийският поет Райнер Мария Рилке. Даоистите биха се съгласили с допълнението, че Той е и скорост, а тази скорост е много по-малка, отколкото си мислите. За даоистите бавното стои редом със святото. Те всичко правят бавно. Мен обаче бавната скорост и нейният братовчед - търпението, ме мъчат. Аз искам всичко да свършва по-скоро, в което има логика, ако говорим за запълване на кариес; проблемът е, че желанието ми се пренася и върху хубавите работи в живота. Любимото ми време е миналото. Ненормална работа, знам. Чудя се дали депресията ми не е някак свързана с нетърпението. Ако искам всичко да приключи колкото се може по-скоро, стигаме до смущаващия въпрос: а защо въобще живея?
- Трябва да се отпуснеш - пак повтаря учителят Жонг.
Знам, де, знам. Всячески се силя да се движа без усилие. Естествено, там ми е проблемът. При мен има два режима на съществуване: препускане и кататония. Ту насилвам живота, ту вдигам ръце от него. Има и трети начин, твърдят даоистите: у-уей, действието без усилие. Как го беше казал Лао Дзъ? Когато не се върши нищо, нищо не остава несвършено. Ще ми се да можех да повярвам в това - или дори да живея така.
Ако опишем у-уей като „да се носиш заедно с потока“, ще го опошлим. Носенето по потока изисква голяма умелост и много специфичен тип интелигентност - съвсем различна от тази, за която си мислим обикновено. Тя не се състои в това да знаем нещо, например как да програмираме или да сготвим спагети алфреско, нито пък да усещаме нещо интуитивно. По-скоро е вид подравняване, ориентация. Усет за „как стоят нещата“.
Последната ни вечер на връх Удан. Ям шоколад в стаята на Санди и пия уиски от малки шишенца за самолет, които тя си е скътала в багажа. Поливаме прекрасната седмица. И времето - по-хубаво няма как да бъде. Толкова чудесна размита мъгла. Пием и за нея. Инструкторът ни се оказа истински майстор.
„Беше толкова бавен и грациозен - отбелязва Санди. - Чак да ти се доповръща.“ Пием за учителя Жонг. Не мога да преценя дали е просветлен, или не (пък и кой съм аз, че да решавам?), но определено е поел по пътя. Бавно, много бавно.
На другата сутрин сглобяваме цялата мозайка, всичките осем броката. Събрали сме се в двора на хотела. Дъждът се е извалял; слънцето озарява ясно небе, без мъгла и размитост.
Аз обаче се разсейвам. Мислите ми препускат към предстоящото отпътуване, завръщането ни в тленния свят. Ала движенията ме измъкват от главата ми и ме вмъкват в тялото.