Когато стигаме до галенето на бъбреците, се е разнесла и вътрешната ми мъгла. Чувствам се добре. Гърбът ми е изправен, движенията - плавни и бавни. Бавното вече не ми тежи. Облекчава ме. Времето ми е приятел. Дишам. Движа се. Не накъсани отделни движения, а едно цяло. Няма ноти, само песен.
Не виждам чи, нито следа от светещата сперма, но я чувствам, честна дума. Може би умът ми се залъгва сам - изнася ми частно представление, - но усещам вътре в мен да пулсира някакво трептене, сякаш някой е усилил тока ми.
След това учителят Жонг ни кани на чай. Китайците не просто пият чая. Те го играят. Получава се разпален мърляв ритуал, който никак не прилича на префърцунения си японски братовчед - чаят се плиска по жабешките статуетки край нас и навсякъде.
- Първо вдъхнете аромата - казва Жонг. - После отпийте - така ще усещате мириса по-дълго.
Някой пита дали различните видове чай предизвикват различни състояния на съзнанието.
- Не. Но само хората, които живеят добре, успяват да опитат истинския чай.
Групата засипва Жонг с още въпроси за метафизиката на чая. Той им отговаря търпеливо, но накрая заявява:
- Не е нужно толкова да се задълбочаваме. Нека просто пием чай.
Съгласяваме се.
Влачим неуместните си багажи нагоре по стръмните стълби към автобуса. Джун обявява, че „сме гот“, и скоро прашим по шосето обратно в тленния свят. Над магистралата забелязвам табела с надпис: „Завивайте постоянно“, после: „Внимавайте със скоростта“. Съвършеният крайпътен даоизъм. Другите коли обаче не признават тая философия. Бибиткат ни и се мъчат да ни се наврат под калника.
- Тия типове имат нужда да медитират - казва Санди.
Бръмчим по магистралата, завиваме постоянно, внимаваме със скоростта - и изведнъж бум! - пукаме гума. Шофьорът спира, оглежда аварията и се изплюва. Не е на добре. Той се връща в автобуса и решава да издрапаме до едно градче. Мястото се оказва истинска дупка, а жителите му ни гледат все едно сме паднали от Марс. Междувременно групата се разфилософства, атакувайки проблема от различни страни.
- Просто гума - казва Боб.
- Стават такива глупости - обажда се Солала.
- Може би, може би не - обобщава Санди.
Ще ми липсват.
Санди се оттегля за бира и след няколко минути, съдейки по ухиленото й лице, се връща като победител. Бирата е отвратителна, топла като пикня, ама карай. Тя отваря едно шише, надига го насред този прашен и забутан град и въпреки спуканата гума и дългия път, който ни чака, заявява: „Господи, обожавам Китай“. Странно: знам, че не се шегува.
Идва време за раздяла. Групата ще ходи да разгледа Пекин.
Аз отлитам в другата посока, на запад към град Ченду. Трябва да стигна до връх Цинчън, който си съперничи с Удан по святост и се надявам да ми предложи по-отшелническо преживяване. Когато споделих плановете си с учителя Ху, той кимна одобрително. „Онази планина има друг глас.“
В самолета си мисля за Санди. Тя явно е открила своя Бог, въпреки че Той си няма име, а и тя самата сигурно няма да го нарече така. Не е преобърнала живота си, не се е превърнала в отшелник, не си е татуирала, доколкото знам, свещени писания - и въпреки това даоизмът я зарежда по фундаментални начини, които не разбирам. Тя ще ми липсва. Е, болката от раздялата се облекчава от голяма кутия ядки с шоколад, щедро завещани ми от нея.
Пристигам на летище Ченду и, както са ме инструктирали, заставам под огромната въртяща се панда. Засега няма и следа от Дейниъл, моя събеседник - канадски студент, който някак е успял да усвои китайския за три-четири години. Припичам се на слънце и гледам как пандата се върти, а новозабогателите китайци търчат като американци, без да внимават със скоростта. Дейниъл най-сетне пристига заедно с безумно красивата си приятелка китайка. Опитваме се да натоварим куфара ми в багажника, но не можем да го поберем. Багажникът е пълен с кутии за обувки, десетки на брой. Никога не съм виждал толкова обувки извън магазините. Все едно съм на световно изложение. Приятелката му се извинява, смотолевяйки, че е „понапазарувала“. Страната, дала на света философията, че малкото е повече, сега явно живее, сякаш повечето е повече.
Отправили сме се към тайнствено усамотено място в подножието на планината. Нарича се Книжният палат, което ми звучи като рая, и го ръководи още по-тайнствената госпожа Хе, която набързо прекръствам на госпожа X. Друго не знам.
Бил Портър, тоест Червения бор, е дал тласъка преди месеци; доверявам се на него и китайската му душа да не ме подведат.
- Имаш ли против да се отбием на една сватба? – пита Дейниъл.