- Няма проблем.
Братовчедката на приятелката му се омъжва и сватбата е връх на разточителството. Ястията и напитките текат по-бързо от река Яндзъ при наводнение. Моето присъствие не смущава никого. Напротив, държат се с мен като с отдавна изгубен американски братовчед; постоянно ме канят за общи снимки. Остатъкът от сватбата ми се размазва сред съмнителен алкохол и чудати гозби. „Тук виждате всичките си основни органи“, сухо отронва Дейниъл, докато пред кървясалите ни очи като някаква кошмарна въртележка се завихря конвейерна лента от свински мозъци, пилешки дробчета и други карантии.
Няколко часа по-късно пристигаме в подножието на връх Цинчън. Дейниъл паркира колата и поемаме по пътека, обградена от гъста гора. Накрая дърветата се разделят и го виждаме: Книжния дворец. Дали заради пъстрите цветове на следобедната светлина, или заради още клокочещия сватбен сок в главата ми, но имам чувството, че съм пристигнал в личния си рай. Комплексът включва няколко старинни сгради - наистина старинни, не като бутафориите на Удан, - които са прекрасно реставрирани и заобиколени от градини. Музика – и тя напълно истинска - се лее от невидими тонколони, като магия. А книгите са навсякъде. Всяка е въплъщение на красотата, но и, специално за мен, жестока подигравка. Понеже са на китайски.
Госпожа X. до този миг е оставала енигматична личност, затова, когато най-сетне се запознаваме, изпитвам познатия пристъп на разочарование. Изглежда толкова... обикновена: стегната жена, наближаваща седемдесетте, с живи очи и мило лице. Какво очаквах? Само че се въздържам от оценки, припомняйки си съвета на един суфистки шейх: да правя разлика между външното и вътрешното.
Аз й Дейниъл сме единствените гости в Книжния дворец. Той не е отворен за посещения. „Вие дойдохте тук по същата причина, по която е построен дворецът“, казва ми госпожа X.
И точно така се чувствам: сякаш целият този свят е създаден само заради мен. Сещам се за романа „Магът“ на Джон Фаулз, в който млад бунтар се оказва гост на тайнствен магнат на някакъв гръцки остров; следва психодрама. Книжният дворец е прекрасен, твърде прекрасен, за да е истински, и едно гласче ми нашепва: „Къде е уловката?“ Но тук не е Лас Вегас, а обитателите на двореца не са раелци. Рискът от спонтанно преобличане, като другият пол изглежда минимален.
По-късно госпожа X. ми разказва историята си, а Дейниъл превежда. Някога била будистка монахиня, прекарала осем години в манастир, но „не постигнах нивото, за което се надявах“. Ритуалите и ритъмът на монашеския живот я карали да се чувства празна, откъсната от истинската й страст: книгите. Слушам я и си мисля: ето някой, с когото се разбираме.
Измъчвали я съмнения, а „с несигурността пилееш енергия“, казва тя. Аз си мисля: да, ето някой, с когото определено се разбираме. После се преместила в Хонг Конг и си изкарвала хляба като гадателка, при това известна, но шумът на града, съчетан с бремето да знаеш съдбите на хората, я изтощили. Затова един ден разпродала всичко, дошла тук и основала Книжния дворец, реставрирайки изоставен будистки храм. Би могла да го превърне в хотел, но парите вече не я вълнуват. Тя разтваря вратите на Книжния дворец само пред избрани гости. Рядко напуска комплекса. Описва себе си като „отшелничка от висшата класа“. Спи само по четири часа на нощ; през другото време медитира и чете. На 68 години е започнала да учи архитектура.
Госпожа X. вярва в китайската философия, но телесните й удоволствия клонят към Запада: кафе, вино, Селин Дион. По време на едно от многото ни пиршества тя ми прави знак с ръка.
- Как Ви се струва този път към просветлението, с богати ястия и вино?
- Йоол-де - отговарям аз, имитирайки една от дузината китайски думи, които запомних. - Хубаво е.
- Останете още няколко дена. Ще ви науча как да сте Безсмъртен. - Шегува се. Сигурно се шегува.
През деня Дейниъл пътува до града да преподава английски. Аз оставам насаме с госпожа X. и прислужниците в Книжния дворец, никой от които не говори английски. Моите дванайсет думи на китайски няма как да ме отведат далеч („Аз харесва кафе? Ти харесва кафе? Няма проблем.“), тъй че прекарвам времето си в усамотение. След всичките групови дейности на връх Удан смяната на темпото ми идва добре. Ставам по-бавен, нищо не върша - и въпреки това, както би казал Лао Дзъ, всичко си се върши. Той е казал още: „Който знае, не говори. Който говори, не знае“. Аз знам много малко. Постоянните ми словоизлияния, мисля си, са един вид самоуспокояване. За мен думите са като биберона. Моята бъбривост представлява неумел опит да държа страха надалеч, а няма по-голям страх от това, да умреш, да не съществуваш. „Говоря, следователно съществувам.“ Ето моето негласно верую. Ако никога не млъкна, смъртта сигурно няма да успее да вметне и думичка и ще постигна някакъв вид безсмъртие, ако ще и многословно и изнервящо.