Преди да дойда в Китай, бях на курс при него и всичко вървеше добре, освен дето все се изгубвах. Всяка сутрин, докато шофирах от хотела си до колежа, където се провеждаше курсът, джипиесът ми ме предаваше - пращаше ме в разни ниви, планините, Тихия океан. Винаги закъснявах и се извинявах. Накрая това стана обща закачка. Хем следвам дао, Пътя, хем постоянно бъркам моя. Веднъж Чуанлиан, който е и умел калиграф, нарисува (глаголът почти не улавя динамичните движения на тялото му, докато размахваше четката) китайския йероглиф за „изгубен“ и ми каза, че той значи и „тайнство“.
Харесва ми как звучи. Не просто съм се залутал по третостепенните пътища на Олимпия, щата Вашингтон - потънал съм сред тайни, Великото тайнство, „вихрещата се празнота“, която представлява дао, Пътят. Никой не е откривал себе си, преди първо да се изгуби.
Уви, време е да напусна Книжния дворец. Животът тук е красив, но е красивият живот на отшелник (бил той и от висшата класа), а аз усещам, че тленният свят ме чака. Сбогувам се с госпожа X. и обещавам пак да дойда. Тя ме изпраща с думите „Не вие си избирате религията, а тя - вас. Ще разберете, като сте готов“. После с Дейниъл се натоварваме в колата и ни поглъща нетърпеливият неотстъпчив Китай, който започва отвъд портите на Книжния дворец.
Хванах ли цаката на хлъзгавия тюлен, наречен даоизъм? Да. Не. Хрумват ми специфични обединяващи думи. Мекота. Бездействие. Простота. Да, даоизмът препоръчва всички тях, но думата, която оглавява списъка ми, е „доверие“. В същината си даоизмът представлява доверие към „как стоят нещата“.
Да се носиш с потока, звучи хубаво, но сработва само ако се довериш на потока - че ще те отведе на по-добро място, а не примерно до Ниагарския водопад. И за първи път осъзнавам колко съм недоверчив. Съзнателно или не, съм си отговорил на метавъпроса на Айнщайн „Дружелюбна ли е вселената?“ не, не е. Тя е враждебна, трябва постоянно да съм нащрек, а сваля ли гарда и за миг, всичко ще се срути. Колко изтощително. Колко арогантно.
Чудя се: дали даоизмът е вид антидепресант? Ако можех да се видя с Лао Дзъ, какво ли би предписал той за мрачната нощ на душата ми? Представям си разговора ни.
- Моля помогни ми, Лао Дзъ. Как да се преборя с гадната депресия?
Лао, бавен в приказките, ще помълчи, преди да ми отговори.
- Твоята меланхолия не е чудовище, някакво отклонение извън дао, тъй като това е невъзможно. Нищо не лежи извън дао. Не се противи на тъгата си, приеми я напълно и безусловно и тя сама ще се разсее, както се изпарява водата в горещ летен ден. Довери се на вселената. Тя всъщност е дружелюбна, иначе нямаше да си тук сега, чудейки се каква е. Самото ти съществуване предполага доброжелателна сила. Не можем да дадем име на тази сила, нито има нужда да се мъчим.
И веднъж в живота си аз няма да кажа нищо - няма да има какво да казвам.
Глава шеста
БМО. Вече и аз не знам какво търся, но видя ли го, ще го позная. Искам да внеса малко магия в живота си. Навярно нуждите ми изискват повече от едно божество. Отворен за многобожна връзка. Нека развихрим въображението си заедно.
До мен се стига малко сложно – предупреждава Джейми Вещицата, когато й се обаждам за среща. - Къщата ми има два адреса.
Следва дълга и леко неловка тишина, докато премислям думите й. Къща, която се намира на две места едновременно. Някаква черна магия?
Не, гаф с местния отдел по градоустройство, успокоява ме Джейми. И да не се хабя да търся карти онлайн. Ще се изгубя.
Естествено, съветът й не ми трябва. Аз, както обикновено, поверявам съдбата си в ръцете на настоящия ни, уж благосклонен бог: технологията. И както често се случва, богът ме разочарова. Къщата с два адреса шашардисва джипиеса ми и той лудва. Решавам да се смиля над него, изключвам го и се ориентирам по указанията на Джейми.
Ние подхождаме към религиите с предубеждения. Кажете „мюсюлманин“, „будист“ или „растафарианец“ и веднага ще ви изникнат определени образи. Но случаят с вещерството е още по-краен. Думата „вещица“ извиква всевъзможни асоциации - и все негативни: заклинания, проклятия, казани, огън.
Дори петгодишната ми дъщеричка се учуди, като й казах, че отивам към Сиатъл да се видя с няколко вещици. „Те яздят ли метли?“ - пита ме. Модерните вещици настръхват при такива карикатурни описания и същевременно заради закачливия характер на вярванията им донякъде им се наслаждават.