Добрите вещици умеят да се надсмиват над себе си, а Джейми е от тях. Тя не боготвори Сатаната (понеже той е християнска измишльотина), не принася в жертва никого и нищо - освен собственото си време; за него щедростта й е разточителна. Не превръща хората в жаби, макар че се е сблъсквала с куп жабоподобни хора... и дори е била омъжена за един от тях. В свободното си време поддържа блога Witchful Thinking65 - рубрика със съвети. Като „Писма от читатели“ във вестниците, само че с островърха шапка.
Базовият въпрос при запознанство с нова вяра - „В какво вярвате?“ - при вещиците хич не ми помага. Те трудно влизат в рамки.
- Предизвиквам те да откриеш в какво вярват уиканците - каза ми Алън Купърман, мой приятел и бивш репортер по вероизповеданията към известен вестник, докато обядвахме суши във Вашингтон. - Предизвиквам те. Невъзможно е – и почти ме наплю с парченца риба, толкова сигурен беше.
Най обичам хубави предизвикателства, но изкушението не изчерпва интереса ми към вещерството, подразделение на уика и, в по-широк план, на неопаганизма - размита категория, която включва друидите, езичниците и други. Престоят ми в Китай стори чудеса за моята чи, а във философията на действията без усилие има солидна мъдрост, но даоизмът не оставя място за Бог, само за тайнственото и неизречимо дао, Пътя. Опитайте да му се молите, когато над главата ви надвиснат черни облаци. Уика, от друга страна, ми предоставя не един Бог, а стотици. Като религия е съвсем нова, ала и много стара. Без почти никакви йерархии и догми, тя обещава свят на магия и природа... и точно толкова опасности, колкото да подклажда интереса ми.
Стигам до някакъв паркинг, покрит с чакъл. Тук ли е? Отпред мярвам ръждясваща пералня, изоставена като артефакт от изчезваща цивилизация. Следи от живот няма. Май съм се изгубил, и то не в даоисткия смисъл. Каня се да потегля пак, когато забелязвам табелата „Преминаването забранено“, за която ме предупреди Джейми. Ето ги и паянтовите дървени стълби, водещи към разнебитена барака; „не е най-хубавата къща“ по думите на домакинята. Почуквам и Джейми Люис ми отваря. Без островърха шапка. Без метла. Просто една млада жена с мило лице и пищната фигура на анадолска богиня.
Около шията й виси пентаграмът - петолъчна звезда, символът на уика. Плакати с фазите на луната украсяват стената на спалнята й. И отвътре не е най-хубавата къща; стените сякаш са направени от картон, а цялата постройка може да рухне всеки миг. Приятелят на Джейми се е проснал на кушетката - може би още от времето на Бил Клинтън.
За да не го смущаваме, отиваме с Джейми до една местна закусвалня. Приятно местенце, необременено от амбиции да бъде нещо повече от това, което е: бистро за петдоларови сандвичи с риба тон и топено сирене и сервитьорки, които ведро ви доливат кафе, докато не отплавате по пътя си. Поръчваме си, а после бавно се понасяме в разговора. Джейми изглежда невероятно обикновена, което ме разочарова. Очаквах да е по-вещерска.
Как, чудя се, се става вещица? Допускам, че вещиците стават, а не се раждат такива, и се оказва, че за Джейми съм отгатнал. Тя израснала в светско семейство - посещавали църква сигурно веднъж годишно, - но от ранна възраст имала уклон към духовното. На 11 години почнала да чете за дзенбудизма. Пробвала мормонството. Била мюсюлманка за един ден. (Купила си Корана, кефейки се на бунтарството си, но интересът й към исляма така и не се задълбочил.)
Откъде това трескаво търсачество?
- Имах въпроси - отговаря Джейми.
Знам, че смекчава истината. Тя е от хората, които копнеят за повече, все повече и повече. Такива хора са алчни в най-добрия смисъл на думата и алчността им добива религиозен характер. В гимназията се надушила с феновете на ролеви игри. Навремето не предполагала защо, но сега, в ретроспекция, си дава сметка, че всички те били наранени, разбити души. Като нея. След 16-ата й година, когато нейна близка приятелка се застреляла в главата. След погребението Джейми оставила карамелени бонбони на гроба й. И двете ги обичали. Джейми обвинявала себе си за смъртта на приятелката си. Няколко дена преди самоубийството двете се засекли на обяд. „Как е, Джейми?“ - поздравила я приятелката. Джейми обаче в тоя момент се вълнувала повече колко са препечени картофките й, и я разкарала. Защо не я заговорила? Може би щяла да промени нещата. Да й попречи да натисне спусъка. Разкъсвана от вина, Джейми изпаднала в тежка депресия. Но един ден, докато посещавала терапевтичен семинар в училище и разговаряла с някакъв човек, който нямал нищо интересно за казване, Джейми я видяла.
- Кого видя?
- Приятелката ми. Ясно като бял ден - стоеше до оня тип.