Но Кристо се излъга. Шумът, движението на големия град, задухата, навалицата съвсем замаяха Ихтиандър. Той се опитваше да намери в тълпата от хора девойката, хващаше често Кристо за ръката и шепнеше:
— Тя е!… — но веднага виждаше, че се е излъгал. — Не, това е друга…
Настъпи пладне. Горещината стана непоносима. Кристо предложи да се отбият да хапнат в едни малък ресторант, който се помещаваше в приземен етаж. Тук беше прохладно, но шумно и задушно. Мръсни, зле облечени хора пушеха зловонни пури. Ихтиандър се задъхваше от дима, а освен това хората спореха високо, като размахваха смачкани вестници и крещяха непознати за него думи. Ихтиандър изпи голямо количество студена вода, но не се докосна до яденето и натъжено каза:
— По-лесно е да се намери позната рибка в океана, отколкото човек в този водовъртеж от хора. Вашите градове са отвратителни. Тук е задушно и мирише на лошо. Гърдите започнаха да ме болят. Искам да се върнем в къщи, Кристо.
— Добре — съгласи се Кристо. — Ще се отбием само при един мой приятел и после ще си тръгнем.
— Не искам да ходя при хора.
— На път ни е. Няма да се бавя.
Кристо плати сметката и излезе с Ихтиандър на улицата. Младежът дишаше тежко и вървеше с наведена глава след Кристо покрай белите здания, край градините с кактуси, с маслинени и прасковени дървета. Индианецът го водеше при своя брат Балтазар, който живееше на Новото пристанище. Край морето Ихтиандър жадно взе да вдишва влажния въздух. Искаше му се да смъкне дрехите си и да се хвърли в морето.
— Сега ще стигнем — рече Кристо, като поглеждаше плахо спътника си.
Преминаха железопътните линии.
— Пристигнахме. Тук е — каза Кристо и двамата се спуснаха в едно полутъмно магазинче.
Когато очите на Ихтиандър свикнаха с полумрака, той се озърна смаян около себе си. Магазинчето напомняше кътче от морското дъно. Лавиците и дори част от пода бяха отрупани с черупки от морски миди — дребни, едри, спираловидни, двуразделни. От тавана висяха нанизи от корали, морски звезди, препарирани морски риби, изсушени раци, чудновати морски обитатели. На тезгяха, под едно стъкло, бяха поставени кутии с бисери. В една кутия имаше розови бисери „ангелска кожа“, както ги наричаха ловците на бисери. Ихтиандър се успокои малко сред тези познати предмети.
— Почини си, тук е прохладно и тихо — каза Кристо, като предложи на младежа овехтял плетен стол.
— Балтазар! Гутиере! — извика индианецът.
— Ти ли си, Кристо? — отвърна глас от другата стая. — Ела тук!
Кристо се наведе, за да мине през ниската вратичка, която водеше към другата стая.
Това беше лабораторията на Балтазар. Тук той възстановяваше загубения от влагата цвят на бисерите с помощта на слаб разтвор от киселина. Кристо затвори плътно вратата след себе си. Слаба светлина падаше през малкото прозорче до тавана и осветяваше шишенцата и стъклените ванички върху изтритата, потъмняла маса.
— Здравей, братко! Къде е Гутиере?
— Отиде у съседката за ютия. Само за дантелки и корделки мисли. Ей сега ще се върне — отговори Балтазар.
— А Зурита?
— Изчезна някъде, проклетникът. Вчера малко се поскарахме с него.
— Все заради Гутиере ли?
— Зурита се чуди как да й угоди. А тя си знае своето: — Не искам и не искам! Какво да я правиш! Капризна и упорита. Много си въобразява. Не разбира, че всяка индианска девойка, дори и най-голямата хубавица да е, ще смята за щастие да се омъжи за такъв човек. Собствена шхуна си има, цяла дружина ловци на бисери — мърмореше Балтазар, като изплакваше бисерите в разтвора. — Сигурно Зурита от мъка пак се налива с вино.
— Ами сега какво да правим?
— А ти доведе ли го?
— Седи ей там.
Балтазар се приближи до вратата и любопитно погледна през ключалката.
— Не го виждам.
— Седнал е на стола до тезгяха.
— Не го виждам. Там е Гутиере.
Балтазар бързо отвори вратата и влезе заедно с Кристо в магазинчето. Ихтиандър беше изчезнал. В тъмния ъгъл стоеше девойка — осиновената дъщеря на Балтазар, Гутиере. Девойката беше прочута с красотата си далеч зад пределите на Новото пристанище. Но тя беше свенлива и своенравна. „Не!“ беше думата, която тя най-често изговаряше с напевен, но твърд глас. Педро Зурита харесваше Гутиере. Той искаше да се ожени за нея. И старият Балтазар нямаше нищо против да се сроди със собственика на шхуната и да влезе в съдружие с него. Но на всички предложения на Зурита девойката упорито отговаряше: „Не!“.
Когато баща й и Кристо влязоха в стаята, девойката стоеше с наведена глава.
— Здравей, Гутиере — каза Кристо.
— Къде е младежът? — попита Балтазар.