— Но нашият стар, любим Престо ще престане да съществува — с огорчение произнесе девойката и стана. — Аз направих, каквото бе възможно. Извинете за безпокойството и прощавайте, мили, незабравими Престо!
Тя бързо излезе. Престо скочи от креслото и нервно се заразхожда по верандата, високо подмятайки своите къси крака.
„Незабравими! Я гледай ти! Като че ли Престо е вече покойник! Неприятно посещение! Психопатка! Какво право имат те да се месят в моя личен живот?…“
Като се поуспокои, Престо започна да разсъждава по-хладнокръвно. Тази налудничава жена някак си по новому бе осветила неговото творчество. Досега всичко му се струваше много просто. Изключителната му външност и талант му бяха създали славата на пръв световен комик и му бяха донесли материален успех. Той умееше да превръща смеха в долари и това беше чудесно. Наистина той си имаше своя собствена творческа драма, за която поклонниците му и не подозираха: в душата си той беше не комик, а трагик. Парадоксален трагик, който възбужда смях! Именно желанието да отстрани това противоречие го бе довело до доктор Цорн, както и несподелената любов към Люкс. Но той никога не се бе замислял, че изпълнява някаква социална роля. Ако щете, той даже беше неволно и несъзнателно оръдие в нечии ръце. Той трябваше да отвлича вниманието на зрителите — а те наистина бяха милиони, цяла Америка, цял свят — от печалната действителност, да ги кара да се отвличат от проклетите въпроси, да забравят несгодите. Зрителите се смееха не само в киното. Този смях те отнасяха в своите бордеи и подземия, споделяха го с другите и животът им се струваше по-хубав.
Още повече той се убеди в това, като си припомни филмите, в които бе играл. С изключение на класическите трагедии — отстъпка на каприза на знаменития артист — всички сценарии разказваха или за безгрижния живот на богати хора, при което Престо беше в него само случаен гост, или пък за съдбата на бедняци, които като по магически начин се превръщаха в милионери, оставяйки тази мечта на всеки зрител с износени дрехи и изтъркани обувки.
А класическите трагедии и драми, в които играеше Престо! Това би било пародия, профанация на великите произведения, ако не беше необикновената и своеобразна сила на таланта на Тонио, която правеше всичките тия отеловци, лировци не само смешни, но и дълбоко човечни, изтръгващи у зрителите и смях, и сълзи. Но все пак смехът беше главната ценност на Престо. Това не можеше да се отрича. Милиони нещастни, обидени от живота се събираха пред екрана като измръзнали пътници край огнище и смехът на Престо ги сгряваше. И да ги лиши сега от това! Престо си спомни как сам той като бедно дете за известно време в киното забравяше глада и студа и се смееше над забавните приключения на комическите актьори от онова време. Животът му би бил още по-печален, ако му отнемеха тези минути на забрава.
Но какво да се прави? Дали наистина да се откаже от превъплъщението?…
Престо развълнуван ходеше по верандата. Слънцето отдавна бе залязло, на синьото небе се бяха появили звезди, но той не забелязваше това.
„Нима обаче в ново тяло не ще мога да продължа същата линия? Съвсем не е нужно непременно да бъдеш урод, за да изпълняваш комически роли!… Комически! Но какво ще стане с мечтите ми за истинската, голямата трагедия?…“
Посещението на девойката го бе развълнувало много. Крачката, която възнамеряваше да направи, се оказваше много по-сериозна и сложна, отколкото предполагаше. Тази нощ той заспа чак на разсъмване, съвсем измъчен, без да дойде до никакво решение. В съня го преследваха кошмари. Присънваха му се тълпи народ. Мъже, жени, деца протягаха към него ръце и викаха: „Не ни напущай!“ — и пред всички беше девойката „делегатка на милионите“. Тя така здраво го прегръщаше за шията, че той се задъхваше и хъркаше.
А сутринта Престо, като си спомни вълненията през миналия ден и нощта, каза: „Всичко това е само нерви!“ Взе вана, закуси и се отправи на преглед при доктор Цорн.
ТРУДЕН СЛУЧАЙ В ПРАКТИКАТА
Цорн прие Престо в големия кабинет, който с нищо не напомняше на лекарски кабинет: тук нямаше нито стъклени шкафове със страшни медицински инструменти, нито дори шкафове с дебели внушителни книги на разни чужди езици, които трябва да свидетелствуват за ерудицията на своя стопанин и с това да внушават уважение към него, нито черепи, нито скелети. Много удобна кожена мебел, голямо бюро от махагон, покрито със зелено сукно, и върху него дебело стъкло, на него — само мастилница, украсена с бронзова статуетка на бизон, телефон и две вази с цветя. На разни места в стаята имаше букети цветя в японски вази. Картините по стените бяха предимно весели пейзажи и две статуи — на Афродита, излизаща от морската пяна, и на Аполон — образци на идеалната красота на човешкото тяло. Никаква цена не е висока да се избавиш от своята уродливост и да се приближиш до тези образци! Прозорецът, който заемаше цялата стена, гледаше към огледалната повърхност на езеро и горска полянка, осеяна с червени макове. Такъв кабинет правеше на пациентите най-хубаво впечатление.