— А лечението?
— Въздействие на същата тази хипофиза.
— Е, въздействувайте й тогава! — възкликна губернаторът с такъв жар, като че ли хипофизата беше смъртният му враг.
— Все пак не разбирам каква цел е преследвал Престо — пропищя прокурорът. Той седеше в креслото и замислено гледаше своите къси крака, които не стигаха до пода. — Нима само отмъщение?
— Какво още може да бъде? — попита губернаторът. Всички замълчаха.
Мистър Пит, който беше по-умен, изказа предположение:
— А дали това няма някаква връзка с вашето законодателно предложение в Конгреса и вашето публично изказване, осъждащо изменението на външността при възрастни хора?
Прокурорът гледа известно време въпросително и с недоумение мистър Пит, а после се плесна по челото.
— Хиляди дяволи! — запищя той. — Вие сте прав. Престо ни пъхна в та, която аз със собствените си ръце готвех за него! Той принуди всички ни да извършим същото престъпление, в което ние обвинявахме него — изменение на външността, на лицето. И какво ли ще стане, ако Конгресът приеме моя законопроект? Сам аз настоявах законът да има обратно действие.
Губернаторътнегър изпъшка. Той също разбра хитрия ход на Престо. Безизходно положение! Колкото и да е голямо изкуството на Цорн, те може би все пак ще се различават малко от предишния си вид. А ако лицата им се изменят, законът ще трябва да се приложи и към тях и тогава губернаторът, прокурорът, съдията, Пит, Люкс, Марра ще бъдат лишени от имущество, ще бъдат разорени…
— Остава ни само едно — изхърка дебелият съдия, — или да се откажем от лечението…
— В никакъв случай! — — възкликна губернаторът. — Да остана негър за цял живот? Никога! И после нали ние вече, все едно, изгубихме лицето си, макар и неволно. Аз не искам да подхвърлям своята съдба на каприза на съдебната казуистика!
— Ясно! Остава ни само едно — заключи прокурорът. — Необходимо е нашият закон незабавно да се изтегли. Още по-вече, че не един милионер вече промени лицето си. Аз също не помислих някак си за това по-рано. И имуществените права на Престо ще бъдат възстановени. Какво да се прави? Той ни надхитри.
Така завърши това съвещание и Цорн се залови за лечението.
Всички болни бяха на път към пълно оздравяване. Мис Люкс се смали до нормалния си ръст и възвърна предишната си красота. Подрасна и Лоренцо. Но той бе огорчен от това, че носът му като че ли бе станал малко по-дебел от преди. Той се страхуваше, че не ще може да се доснеме в започнатия филм и че въобще публиката няма да го познае. Обаче скоро изчезна и този му недостатък.
Всички болни решиха да се изпишат в един ден. Цорн одобри това решение. Той можеше да проверява резултатите от лечението чрез взаимно сравнение; при това нищо не пречеше на излекуваните да постоят още няколко контролни дни, за да се провери трайността на постигнатите резултати.
Най-после настана и този многоочакван ден. Всички излекувани от групата „пострадали от Престо“ се събраха в пушалнята. Макар че Цорн беше косвено виновен за техните злополуки, болните сърдечно му благодариха за успешното изцеряване. Особено прочувствена реч произнесе губернаторът, който беше безкрайно радостен за своето превръщане от негър в бял човек.
На път за дома си той с удоволствие заповяда да изхвърлят един негър, който бе имал дързостта да влезе във вагона за бели.
Втора част
НА ИЗУМРУДНОТО ЕЗЕРО
Престо седеше на едно буренце под сянката на стар бор, пушеше лула и четеше Уолт Уитман. „Това е интересно“ — помисли Тонио Престо. Извади стилото и бележника си, седна на тревата и като превърна дъното на буренцето в писалищна маса, започна да записва:
„Ще си признаете, че за острото око всички тия градове, гъмжащи от безлични карикатури, сакати, безсмислено кривящи се шутове и уроди, се представят като някаква безрадостна Сахара…“
— Нищожни гротески, сакати, шутове и уроди!… Ето материал! Това е може би по-хубаво и от уродчето Престо! — възкликна Тонио. Той искаше да продължи да записва, но младият сенбернар Пип, като чу гласа на стопанина си, умолително залая. Той клечеше срещу Тонио, тъпчеше от нетърпение с предните си лапи, въртеше глава и повдигаше ту едното, ту другото си ухо. Престо се усмихна.
— Няма вече. Това е всичко! — каза Тонио. Всяка сутрин той гощаваше Пип с остатъците от закуската си.
Пип отривисто залая, рипна и започна да скача около Престо. Подканяше го за разходка. Това беше един удивително умен пес. Пип обичаше сутрин, след закуска, да ходи с Престо на Изумрудното езеро. Тонио хвърляше въдица, а Пип впиваше очи в тапата. Когато рибата кълвеше, той започваше да трепери и да скимти. Първия улов получаваше той. Понякога Престо носеше уловената риба до близкия горещ гейзер и като спускаше мрежата в кипящата вода, вареше я и си приготовляваше втора закуска. Към това хрумване Пип се отнасяше неодобрително; той не можеше да победи страха си пред клокочещия, съскащ, издишващ пара гейзер и не се приближаваше до него.