„Така в желанието си да намери своето лице се е уединявал и Буда отначало в гората от мангови дървета край брега на река Анома, а после в девствените лесове на Урувелите. Къде да намеря такива гори?“ — мислеше Престо.
Той дълго избира къде да отиде. Припомняше си уединените места в своята обширна родина, планините, горите, пустините. Те не бяха малко. Но да се завира твърде далече в затънтени краища не струва: трябва да следи хода на делото. Може би адвокатът ще има нужда от някакви справки. На Пирс, разбира се, Престо ще съобщи адреса си, но само на него, и то при най-строга тайна.
И изведнаж той си спомни за Йолстоунския национален парк. Парк, територията на който надминава територията на Белгия! Има къде да се уединиш! Там ще се намерят затънтени кътчета, в които туристите не надзъртат. Той ще се установи не в хотел, а ще наеме стая при някой пазач или горски стражар. Отлично! При това и ще види този прославен парк, това световно чудо. Вечно зает с работа, вечно бързащ, Престо не бе имал време да посети знаменития парк. Сега ще погледа, ще се поразвлече малко с пътуването — това е много необходимо, — а после ще се уедини в горичката от мангови дървета и ще размишлява за съдбата си.
И Тонио активно се зае с приготовленията за пътешествието. Накупи книги, пътеводители на Йолстоунския парк, много книги по кинематография, литература и даже философия. С много неща имаше да се справя. Той състави маршрута си много внимателно, като променяше средствата за придвижване, за да заличи по-добре следите си. И в онзи час, когато поканените на вечерята гости допиваха последните си чаши и викаха излезлия кой знае къде домакин, Престо беше вече далече от тях.
Колкото и подготвен да беше Престо от пътеводителите и книгите, той все пак остана поразен, като видя Йолстоунския парк. Природата сякаш бе събрала тук всички причудливи форми, всички контрасти, всички багри всичко, което можеше да учудва, да очарова. Планини, клисури, водопади, езера, гори се сменяха едно след друго като в калейдоскоп. Водата на горещите извори изхвърляше навън частици вар, които, като изстиваха, се втвърдяваха и образуваха цяла система тераси, сякаш издялани от мрамор. Тези тераси, ту тесни, ту широки бяха обградени с висулки и фантастични дантели от сталактити. Съвършено белите тераси се сменяха със светложълти, розови, сини, зелени, кафяви… Особено силно заинтересува Престо една висока тераса, която се наричаше Кухнята на дявола. Това беше тъмно пространство, в което се чуваше глух тътнеж. Като черни парцали хвърчаха наоколо прилепи и почти докосваха Престо и шофьора с крилете си… И изведнаж нова декорация — Златната врата от лава, боядисана в златистожълт цвят, Лебедово езеро, дива планинска местност със снежни върхове. Дали тук да се установи? Не, много сурова картина. По-нататък! Басейнът на гейзера Герис и горещите извори на Черния мърморко, Човек на минутата, изхвърлящ струя всяка минута, Постоянният, изригващ през двадесет минути. По-долу — разноцветни кални извори, розови, жълти, бели…. Тези извори с шум изхвърляха гореща вода и тя падаше на земята във фантастични каскади. По-далече от тоя шум!….
Тюркоазната водна колона с необикновена синевина и прозрачност се отразява в огледалната повърхност на Призматичното езеро. Наоколо — множество гейзери и горещи извори, мънички планински езера, изумрудни поточета с водопади… Ето причудливия по форма гейзер Улей, ето Устничка, Лъв. А по-нататък, всред скалите, преливащо в топази и рубини, лежи Изумрудното езеро. То очарова Престо. Наистина и тук както навсякъде се виждаха хотели за туристи, къщички с бензинови колонки за обслужване на автомобили, забавни павилиончета с разхладителни напитки ту във вид на огромни шапки-бомбетасвоеобразна реклама на фирма за шапки, — ту във вид на будистка статуя, ту в стил на китайска беседка. И навсякъде натрапчиви реклами — по стените, по оградите, по крайпътните дървета и даже по скалите. Тези реклами за зъбни пасти, тиранти, бръсначи, патентовани лекарства обезобразяваха тези най-красиви в света пейзажи. Но по-далече от стария път се виждаха и още съвсем незасегнати места.
Престо забеляза в далечината една самотна къщичка, скромна колиба на склона на планината. Към нея водеше тясна, обраснала с трева пътека, по която едва можеше да мине автомобил. Вероятно жилището на пазача. Ето какво му трябва. Престо заповяда на шофьора да кара към къщичката. Той неохотно се подчини — колата ще се разбие.
Но изкачването на височината мина благополучно. Само на едно място гейзерът, които се намираше до самата пътека, опръска колата и седящите в нея с жълти горещи кални капки.