Беше надвечер. Слънцето вече се спускаше зад върха на планината. Изумрудното езеро, приело оттенъка на залеза, играеше с цветовете на седефа. Престо даже неволно въздъхна — такава красота! Дали тя няма да го отвлича от размишленията? Нищо, и към красотата се привиква, както към всичко.
На Престо му провървя. Стопанинът на къщичката седеше на един пън и пушеше с къса лула. Той беше с карирана риза с отворена яка, запасана в кожения панталон, а на краката си имаше високи ботуши. Така по-удобно се ходи из бодливите храсталаци. Той беше без шапка. Косата — прошарена. Дълго, малко изморено лице, мустаци, брада. Той спокойно наблюдаваше приближаващия автомобил.
Престо поздрави стопанина и излезе от колата. Той би искал да наеме една-две стаи. В хотелите е много шумно, а на него му е необходимо да си отпочине и да поработи малко над една своя книга. Той е журналист и малко писател. Смит, Адам Смит…
Старецът изпитателно гледаше Престо. Много от туристите, които искаха да прекарат по-евтино, се обръщаха към парковите пазачи с молба да се настанят у тях. Всеки такъв турист измисляше разни причини, защо именно в хотела му е „неудобно“.
Администрацията на парка се отнасяше неодобрително към това, дето туристите квартируваха у пазачите. От това страдаха интересите на хотелиерите. Затова служащите в парка, колкото и да им се искаше да припечелят нещичко, само в редки случаи приемаха квартирантитуристи под форма на роднини или приятели.
Престо забеляза, че пазачът се колебае и побърза да каже:
— Аз ще ви платя толкова, колкото биха ми взели в хотела… даже и повече.
— Но при мен вие няма да намерите тия удобства — възрази пазачът, очевидно предавайки се.
— Аз не съм придирчив. Маса, стол, легло, обикновен обед, повече нищо не искам — каза Престо. — Нужна ми е само тишина, а тук, струва ми се, е тихо.
— Да, ако не се смята шумът на гейзерите. Но към него скоро се привиква и после не се забелязва. Какво пък, разгледайте.
Стопанинът въведе Престо в къщата. Това съвсем не беше толкова малка къщичка, както изглеждаше отдалече. В нея имаше три стаи. Едната от тях твърде голяма, — кухня, имаше даже и баня. В малката стаичка, която стопанинът показа набързо, Престо забеляза креват с балдахин, тоалетна масичка с огледало и малки женски чехли. В стаята на стопанина имаше тясно легло, доста голямо бюро, шкаф с книги. По стените висяха добре препарирани птици и един барометър. Над бюрото, в овални рамки, бяха портретите на Дарвин и Хегел, нещо, което немалко учуди Престо.
— Тук ни е нещо като гостна и парадна столова — посочи стопанинът към голямата стая, — но обикновено обядваме в кухнята.
— Голямо ли е семейството ви? — попита Престо с известен страх.
— Аз и племенницата ми — отговори стопанинът. — Ето, тази стая мога да ви предложа.
Прозорците и вратата излизаха към цветарника, а на хълма растяха борове. Престо хареса стаята и договорът бе сключен, куфарите внесени, а шофьорът освободен.
— Щом се върне Елен, ще подреди стаята ви. А дотогава хайде да отидем в кухнята, аз ще приготвя чай. След пътя навярно ви се пие.
— Много сте любезен, мистър…
— Извинете, че още не съм ви казал името си: Джон Бари. През време на чая Бари разказваше на Престо колко биволи има в парка, колко елени, сърни, мечки, какви птици живеят. С много от обитателите на парка Бари живеел в дружба — някои от мечките вземали даже хляб от ръцете му. После той започна да разказва за дървета, за необикновени растения и не само за Йолстоунския парк. Туй или онуй от разказа беше вече известно на Престо от справочниците и пътеводителите — за гигантската височина и дебелина на секвоята, за това, как на един пън на секвоя имало пиано, седели четирима музиканти и оставало място за още шестнадесет танцуващи двойки, как на друг пън била поставена къщичка, в която се намирала печатница, където печатали „Известия на дървото-гигант“. Как за парижката изложба през хиляда и деветстотната година американците направили от секвоя най-голямата в света дъска и тази дъска така си и останала в Америка, защото нито един параход не се наел да я превози в Европа цяла.
Подобни истории се разказваха от всички гидове на жадните за „колосални мащаби“ американски туристи. Но Бари беше прост пазач и неговите знания, неговата правилна литературна реч учудваха Престо.
— Знаете ли историята с името на секвоята? — запита, усмихвайки се, Бари. — Между индианските вождове имало-един, когото наричали Секвоя. Но ще сгрешите, ако помислите, че той е бил дивак, размахващ томахавка, ловец на скалпове. Той бил много културен човек, изобретател на индианската писменост. Именно в негова чест индианците нарекли дървото секвоя. Американските секвои са били открити от ите преди около сто години и наречени калифорнийски борове или мамонтови дървета. Мамонтови може би затова, че сухите клони на старите секвои напомнят мамонтови зъби. Първият изучил секвоята ботаник англичанин пожелал да увековечи името на английския герой пълководец Велингтон и в негова чест нарекъл дървото „Велингтония гигантея“. Но американците се обидили, запротестирали: тяхно, американско дърво да нарекат на името на англичанин, при това на генерал! И американските ботаници нарекли дървото на името на своя национален герой Вашингтон: „Вашингтония гигантеа“. Обаче по-късно станало ясно, че и едното, и другото име е неправилно, тъй като новото дърво представлявало от себе си нов вид, но не и нов род. Затова напълно заслуженото название „Гигантеа“ можело да бъде поставено, но родовото название трябвало да бъде друго, такова, каквото си е имало вече по-рано известното дърво от този род — „Секвоя семпервиренс“ — вечноживееща секвоя. Така вождът на индианците победил националните герои на Англия и Америка. Тази история гидовете немного охотно-разказват на туристите американци и англичани, за да не оскърбяват националното им самолюбие.