Добре ли бе направил Престо, като бе изменил своята външност? Не беше ли това съдбоносна грешка?… Разтърсвана от смях, Елен се люшна и рамото й докосна рамото на Престо. И от това съприкосновение Престо някак си изведнъж почувствува тялото си младо, здраво. Между него и Елен — между него и жените от цял свят, между него и любовта, която така много му липсваше в живота — вече не съществуваше стената на уродливостта. Струваше си за това да се пожертвува много, даже славата. Сама славата не може да ти даде толкова щастие и наслада, както любовта! А славата може да се завоюва и повторно. Само да намери своето лице!
И даже тук, в киното, той продължаваше да търси новия си път. Комик ли е той, или трагик? Смях или сълзи трябва да изтръгва със своята игра?… Струваше му се, че се колебае само между тия два пътя, като не се решава по кой да тръгне. В подсъзнанието му имаше друга, сложна и напрегната работа…
Той бе излязъл от низините на народа. Прекара горчиво, гладно детство. Позна превратностите на съдбата, зависимостта на малкия човек от каприза на господарите на живота… Всичко това бе създавало своите симпатии и антипатии, бе правило подбор на жизнените явления. Мимолетните факти, уличните сцени, които му се бе случвало да наблюдава, прочетените в книгите случаи и мисли на други хора, като се мернеха в съзнанието му, се спускаха в тъмните дълбини на неговото подсъзнание и там се подхвърляха на обработка и систематизация. И когато се натрупваше достатъчно материал, когато всички тия откъслечни факти, мисли, впечатления се сливаха в едно цяло, те изведнаж изплаваха на повърхността на съзнанието като готово решение.
Именно това се случи с Престо в киното към края на филма. Той все още не можеше да обхване новата си мисъл във всичките й подробности, но главното вече бе намерено. Да, той бе намерил своето ново лице! Обхвана го такава радост, толкова вълнение, че той възкликна като Архимед, когато открил закона за относителното тегло:
— Еврика! Намерих!
Кинозалата се тресеше от смях и възклицанието на Престо се удави в шума. Само съседът му отдясно го изгледа с недоумение, а Елен го попита:
— Вие нещо изгубихте и го намерихте?
— Да! Всичко е наред! — отговори Престо и въздъхна с пълни гърди. — Намерих своето относително тегло! — произнесе той тихо.
Мъчителните колебания и размишления на новия Буда се свършиха. Той сякаш се бе родил отново. Никакви трудности вече не го плашеха занапред.
— Край! — каза със съжаление Елен, когато екранът угасна.
— Начало! — весело отвърна Престо. И на въпросителния поглед на Елен отговори: — Някакъв индийски мъдрец е казал, че всеки край е в същото време и начало — начало на нещо ново.
През целия път към къщи Тонио беше необикновено оживен и весел. Елен забеляза това.
— А аз не знаех, че вие сте толкова забавен — каза тя. — Буквално се преобразихте или като че ли намерихте портфейл, натъпкан с долари.
— И се преобразих, и портфейл намерих! — възкликна Престо. — Погледнете, Елен, какви чудни звезди, каква чудна нощ!
— Вие сте поет?
— Разбира се, поет. Искате ли да ви напиша стихотворение?… Елен! А нямате ли желание самата вие да играете в кино? Да бъдете артистка?
— Да играя в кино-о? Та аз и да ходя, не умея! — отговори девойката със смях.
— Ако можехте само да си останете такава, каквато сте си… Киноартистките получават много пари…
— Не, не искам да ставам киноартистка отговори Елен. — Те всичките са такива едни превзети. — И Елен така комично пошавна с рамене, подражавайки на салонните лъвици от висшето общество, че Тонио се разсмя.
— Вие, изглежда, сте едиствената жена на света, която не желае да стане киноартистка. А каква искате да станете. Мислили ли сте за своето бъдеще?
— Какво ще му мисля? То и без моето мислене ще си дойде — отговори девойката. — Ще настъпят по-добри времена, вуйчо отново ще получи учителско място, аз ще си намеря работа…
— После?
— После… После ще се омъжа и ще възпитавам децата си.
„Все същият оптимизъм на средния американец! Бедничката! Колко разочарования те очакват!“ — помисли Престо и каза:
— Да бъдат изпълнени желанията ви!
ЗАГАДЪЧНАТА РАЗХОДКА
Престо наистина като че ли беше преобразен. Елен с учудване наблюдаваше квартиранта си. По-рано Адам Смит сутрин лениво се търкаляше по тревата под бора или пък с часове седеше с въдица на брега на езерото. Сега квартирантът проявяваше необикновена енергия. Сутрин пишеше много писма в стаята си или правеше някакви извадки от книги и често ходеше до пощата, където получаваше кореспонденцията си до поискване. Тази кореспонденция през последните дни се е много разрасла. Квартирантът се връщаше с цели пакети писма и вестници. Веднъж, като почистваше неговата стая, Елен от любопитство погледна един лист хартия, изписан с бележки и цифри, и прочете: