Сега Пирс използуваше влиянието и връзките си съдът по-скоро да насрочи делото и „всичко да мине гладко“.
И ето дойде денят, който остана паметен за Престо и Елен.
ЗНАМЕНАТЕЛНИЯТ ДЕН
Сутринта в кухнята, където беше Елен, влезе пощальонът и каза:
— Приемете телеграма за мистър Антонио Престо. Елен изгледа изумена пощальона и отговори:
— Антонио Престо не живее у нас.
Пощальонът вдигна, рамене, погледна телеграмата и я подаде на Елен.
— Адресът е посочен точно. Ето, вижте сама. Елен прочете адреса.
— Да — каза тя, — адресът е нашият, но Антонио Престо не живее у нас. Очевидно телеграфна грешка. — И подаде телеграмата на пощальона.
Пощальонът я взе, още веднаж вдигна рамене и излезе. През прозореца го видя Престо и го извика:
— Ало! За кого е телеграмата?
— Антонио Престо — отговори пощальонът.
— Дайте я тука. Аз съм Антонио Престо. Пощальонът се приближи до прозореца с озадачен вид.
— Да… — бавеше се той. — Но на мен ми казаха, че в тази къща не живее Антонио Престо. И после… ако е този Антонио Престо, когото познава цяла Америка, то вие, мистър, не приличате много-много на него. И пощальонът въртеше в нерешителност телеграмата в ръцете си.
— Дайте, дайте! — с нетърпение възкликна Престо, протягайки ръка. — Вие сте доставили телеграмата на адреса, адресантът я приема, какво още ви е нужно?
— Но ето мис каза… — все още се колебаеше пощальонът. Престо грабна телеграмата от него, моментално я отвори и прочете:
„Решението на съда във ваша полза поздравявам Пирс“.
— Отлично! — весело каза Престо. — Не се безпокойте. Телеграмата вие сте връчили на адресанта. Ей сега ще разпиша… Ето ви за доставянето в къщи и за хубавите новини.
И заедно с разписката Престо подаде на пощальона десет долара.
Пощальонът цъфна в усмивка, поблагодари, пожела му всичко най-хубаво и бодро закрачи обратно.
— Победа! — не се сдържа и възкликна Престо, размаха телеграмата над главата си, завъртя се на един крак, обърна се и видя Елен, която стоеше до вратата на неговата стая с разширени от учудване очи и побледняло лице.
— Защо направихте това? — глухо попита тя.
— А вие всичко видяхте и чухте? Какво съм направил, мис Елен?
— Защо приехте телеграмата на името на Антонио Престо?
Защо излъгахте пощальона?
— Аз не съм го излъгал и приех телеграмата, защото аз съм Антонио Престо.
— Това не може да бъде.
— А впрочем това е факт! — весело възкликна Престо.
— Тогава, значи, вие сте излъгали нас, мене и вуйчо, като се представихте за мистър Смит?
— Да, в това съм виновен. Особени обстоятелства ме принудиха към подобна постъпка. Не ме осъждайте, докато не изслушате обясненията ми. Когато се върне мистър Бари от обход, ще ви разкажа всичко.
Елен си отиде в кухнята с намръщено лице, без да каже повече нито дума. Всичко това беше твърде неочаквано и преобръщаше всичките й представи за квартиранта. Много от това, което тя бе говорила на мистър Смит, не би се решила да го каже на Престо. Тя си спомни всички свои разговори с него, спомни си как сурово понякога се бе отнасяла с несполучилия журналист. После започна да се самоуспокоява: „Не, та това нее оня, знаменитият Антонио Престо, когото тя познаваше от екрана. Вероятно е съименник, може би роднина…“ Съмнения и любопитство така я измъчваха, че този ден всичко падаше от ръцете й.
Когато тя влезе в стаята на Престо с парцали и четка в едната ръка и с ведро вода в другата, видът й беше много смутен. Как сега да се отнася с този новоизпечен Престо? Тя вече не му каза, както обикновено: „Сега махайте се, не ми пречете!“, а го изгледа с почти виновен вид и промърмори:
— Мистър… Престо! Минете, моля, в градината…
— Сега! — отговори Престо. — Само една минутка… — Той бързо драскаше нещо на телеграфна бланка.
Това случайно забавяне разсърди Елен. Стори й се, че Престо нарочно се бави, че важничи. Ама и нея си я бива! Също като че ли му се подмазва! И вече с обикновената си суровост тя каза: