— Трябва да разтребвам де!
— Свършвам! — каза Престо. — Извинете, че ви забавих.
Ще отида сега не в градината под бора, а с ваше разрешение на пощата. Пип! — подвикна той на кучето. — Хайде на разходка!
Сенбернарът, който отдавна поглеждаше в стаята, весело залая и заподскача.
Престо излезе.
— Мистър См… Мистър Престо! — извика Елен неочаквано и за самата себе си. Любопитството се оказа по-силно от нея.
Престо се обърна.
— Извинете… — промълви тя и страните й се изчервиха. — Кажете ми само, докато дойде вуйчо, вие… същият Тонио Престо ли сте, или не?
— И същият, и не същият — отговори той. — Извинете, много бързам за пощата. Потърпете малко.
И той замина, съпроводен от Пип.
Като се опря на дръжката на четката, Елен няколко минути стоя в размисъл, а после с ожесточение се зае с чистенето.
Но събитията в този паметен ден не се бяха свършили.
Адвокатът Пирс обикновено изпращаше цялата кореспонденция на Престо на измисленото име Смит в пощенското отделение, както се бяха уговорили. А последната телеграма Пирс бе изпратил на името на Антонио Престо до дома на горския пазач, смятайки, че Престо няма вече нужда да пази своето инкогнито. Тази телеграма с пълния адрес и истинското име сама трябваше да символизира, че Престо-нови е вече пълен и признат правоприемник на Престо-урода. Такава телеграма не може да не достави удоволствие на клиента — мислеше Пирс. И той не се бе излъгал. Но адвокатът не бе помислил за всички последствия на своята постъпка.
Журналистите на най-крупните вестникарски тръстове отдавна вече се мъчеха да открият местопребиваването на тъй неочаквано изчезналия нов Престо. За журналистите това беше своего рода спорт. Всеки искаше пръв да го намери. На пощата, на телеграфа журналистите си имаха свои платени агенти измежду служещите, длъжни да им съобщават за всичко, което ги интересуваше.
И ето, неуспял още Престо да се върне от пощенската станция, пред къщата на Бари спря автомобил с един от вездесъщите журналисти. Той живееше в най-близкия хотел и бе получил един час по-рано от Престо телеграмата на своя агент, служещ в нюйорския главен телеграф, за изпращането на телеграма на името на Антонио Престо на адрес Йолстоунския национален парк. И журналистът незабавно бе заминал.
Той имаше вид на солиден търговец. Можеше да се вземе и за турист. На ремъци, кръстосващи се на гърдите му, висяха два фотоапарата — малка кинокамера и „огледалка“. Още неизлязъл от колата, той успя да снеме къщичката на горския и Елен, поглеждаща от прозореца с четка в ръка. За две-три минути от пристигането си той нащрака няколко десетки снимки, вмъквайки се навсякъде с любезна безцеремонност. Той се нахвърли с цяла лавина въпроси на изгарящата от смущение Елен. Девойката така се обърка, че отговаряше само с междуметия, но въпреки това журналистът пълнеше страница след страница със стенографски йероглифи. Но когато неканеният гост се приближи към бюрото на Престо с явното намерение да разгледа лежащите там книги, Елен излезе из кожата си. Всичкият гняв, който се бе натрупал в нея против нахалния посетител, изведнъж избухна. Тя заслони масата с тялото си, заплашително взе четката като пушка за бой с нож, като часовой и с прекъсван от вълнение глас каза:
— Мистър! Стопанина го няма в къщи. Благоволете веднага да напуснете стаята!
— Хехе! Гледай ти каква е кибрит! — И като взе Елен за дъщеря или слугиня на бедния горски, той извади дебел портфейл и зашумоля с долари. — Може би вие ще станете по-добра, ако…
— Вън! — извика Елен, като замахна с четката пред самото лице на журналиста.
Той се обърка, промърмори: „Е, е“ — и под натиска на Елен заднишком излезе от стаята.
„Какво ли ще стане сега?…“ — помисли Елен, почувствувала, че е отишла далече. Ако журналистът се оплаче на Престо, как ли ще погледне той на нейната постъпка?
И изведнаж тя чу лая на Пип и въздъхна така, сякаш от плещите й падна тежък чувал.
„Нека сега мистър Престо сам си се разправя с него както си иска!“
А мистър Престо се разправи много просто.
— Никакви интервюта и заминавайте обратно! — каза той решително. Престо бе свикнал така да се разправя с тия приятели.
Журналистът веднага разбра, че работата с интервюто тук е безнадеждна. Той можеше само сърдито да щракне три пъти с апарата, за да снеме намерения Престо, но той с бързината на гущер обърна гръб, преди да щракне затворът.
Колата замина. Престо намери Елен в застиналата поза с четка в ръце.
— Този нахал, струва ми се, ви причини безпокойство? — съчувствено попита Престо.