Себастиан намръщено се поклони и пусна посетителите вътре.
Чиновникът и адвокатът обходиха всички стаи, като се учудваха на художествените съкровища, които Престо бе събрал със своя строг изискан вкус на познавач. След оживена закуска чиновникът и адвокатът си отидоха.
— Ето ме пак у дома! — възкликна Престо, изтягайки се с удоволствие в креслото. До краката му стоеше познатата скамейчица, но сега тя не му беше нужна.
На вратата се почука.
— Влезте!
На прага се показа Себастиан. Той беше много смутен. Белите му вежди се чу мереха, а устните на хлътналата му уста мърдаха. Престо реши да му се притече на помощ и весело попита:
— Е, как карахте тук без мен, Себастиан?
Старият слуга само въздъхна, но продължи да мълчи. Престо се разсмя.
— Виждам, вие никак не можете да свикнете с моя нов вид.
— Мистър Престо! — най-после заговори Себастиан и замлъкна, сякаш не му достигаше дъх.
— Е?
— Позволете ми да си отида.
— Как така да си отидете? Защо? Искате да ме напуснете? — учуди се Престо. — Вие, моят стар верен слуга, който толкова години се е грижил за мен като за дете?
Себастиан повдигна рамене и отговори с печална усмивка:
— Вие и наистина бяхте дете. Все едно, че дете… А сега израснахте и не ви е нужна вече бавачка.
В сърцето на суровия на вид старец имаше много нежност. Той гледаше на Престо като на дете, беше привързан към него и наистина се грижеше за него като най-внимателна бавачка. Престо знаеше това и на свой ред бе много привързан към старика.
— Но, скъпи мой! — възкликна Престо, като стана от креслото и отиде до Себастиан. — Нима аз съм имал нужда от вас само за да ми поставяте под краката скамейчицата и да ми давате вещите, които не можех сам да вземам поради ниския си ръст? Та нали вие водехте цялото мое стопанство, бяхте моята дясна ръка…
Себастиан отново въздъхна и още повече се намръщи.
— Но аз не мога да остана в тази къща след това, което стана… — отговори той.
— Че какво е станало? — запита Престо. — Да не е това, дето не искахте да ме пуснете в къщи?
— И засада ви устроих, и в ръцете на полицията ви предадох, и ви оскърбих — продължи Себастиан. — Такива работи не се забравят и аз не искам рано или късно да ме уволните за това. По-добре сам да си отида.
— Гледай ти чудак! — горещо заговори Престо. — Слушайте, Себастиан! Давам ви честна дума, че ни най-малко не ви обвинявам и не ви се сърдя. Разбира се, беше ми неприятно. Но вие постъпихте така, както трябваше да постъпи всеки честен слуга. И аз самият на ваше място бих постъпил така. Да забравим тази история и да станем приятели както преди.
Набръчканото лице на Себастиан малко попросветна, но белите му вежди все още бяха свъсени.
— На вас само така ви се струва, че можете да забравите — каза той.
— Съвсем не! — възрази Престо и ласкаво сложи ръце на раменете на Себастиан. Сега техните лица бяха на еднаква височина. А някога Престо гледаше слугата си отдолу нагоре. И всички хора той трябваше да гледа с отметната назад глава.
„А, ей богу, в това лице има нещо, което наистина напомня моя мъничък Престо…“ — помисли старецът, като за пръв път разглеждаше внимателно новото лице на Престо.
— Но вие… действително ли сте Престо? — запита Себастиан.
— Но, разбира се — с усмивка отговори Престо. — Нима още се съмнявате в това?
— Извинете, но аз съм прост човек и си губя ума, като помисля за всичко това. Ами ако някой бандит е убил моето момче, мисля си, и е обявил себе си за Престо? И аз ще служа на него…
— Ето каква била работата! Е, сега вече, струва ми се, си казахме всичко докрай. Елате по-скоро с мене!
Престо отиде до писалищната си маса, показа на Себастиан цяла серия фотографски снимки, на които последователно бяха изобразени всички фази от превръщането на стария Престо в новия, и му обясни защо и как е станало това. Себастиан, смаян, клатеше глава, вземаше една след друга картичките и ги сравняваше с живото лице на Престо.
— Чудеса! — възкликна най-после той.
— Да, чудеса на науката — каза Престо. — Е, сега вярвате ли, че аз не съм бандит, който е убил вашето момче? А ако все още не вярвате, аз мога да ви разкажа всичко, което се е случило от момента, в който вие влязохте в моя дом, всички наши разговори, всички дреболии в живота. Нито един бандит, колкото и ловък да е той, не може да знае това! — и Престо действително напомни някои епизоди, за които никой друг освен Себастиан не знаеше. И едва тогава старикът се усмихна с открита усмивка и възкликна:
— Значи моето момче наистина порасна!
— Е, най-после! Отдавна трябваше така, старче! — на свой ред възкликна Престо. — Значи, ще си живеем, както преди?