— Какъв е този сценарий? — заинтересува се Хофман. Престо се намръщи, а Хофман се засмя.
— Виждам, че у вас много нещо е останало от стария Престо! — възкликна той. — Новият сценарий винаги е бил тайна за околните, докато не поставите и последната точка. Ух, какъв сърдит ставахте през време на тази работа! Буквално смахнат. През това време бе трудно дори да се разговаря с вас. Вие или се дразнехте, или пък гледахте събеседника си с неразбиращи очи. Губехте и сън, и апетит, също като тежко болен. Но ето че настъпваше денят и вие се появявахте с весела усмивка, ставахте добър и общителен, И всички в киностудиото, като се започне от звездите и се свърши с последния дърводелец, знаеха: новият сценарий се е родил!
Престо се усмихна и отговори:
— Да, това е истина. И в това, струва ми се, не съм се изменил.
— Но ако не искате да ми разкажете съдържанието на новия сценарий, то може би ще ме запознаете поне със своите общи планове? Нали новото лице, доколкото разбирам, трябва да създаде и нова насока във вашето творчество.
— Иначе не може и да бъде — каза Престо и посегна към папката. — За това именно и исках да поговоря с вас.
Тонио порови в папката и извади едно изписано листче.
— Ето, как ви харесва този откъс от Уолт Уитман: „Признайте, че за острото око всички тия градове, ръмжащи от нищожни гротески, сакати, безсмислено кривящи се шутове и уроди, представляват някаква безрадостна Сахара. В магазинчетата, по улиците, в църквите, в пивниците, в обществените места — навсякъде лекомислие, пошлост, лукавство и лъжа; навсякъде самодоволна, хилава, високомерна, преждевременно съзряла младост, навсякъде прекомерна похот, нездрави тела; мъжки, женски, начервени, избелени, с шиньони, с мръсен цвят на лицето, с развалена кръв; способността към майчинство се прекратява или е вече прекратена, вулгарни понятия за красота, долни нрави или по-вярно пълно отсъствие на нрави, каквото може да се каже, не може да се намери в цял свят…“ Така Уитман пишеше за съвременната му американска демокрация.
Ще се съгласите, че в настоящо време картината не е по-добра, а по-лоша — заключи Престо.
Хофман слушаше внимателно, отначало с учудване, после с все по-нарастващо безпокойство и накрая с възмущение.
— Какво ще кажете на това? — запита Престо.
— Вие искате да тръгнете по този гибелен път? — вече с ужас попита Хофман.
— Защо да е гибелен?
— По пътя на разобличаване на социалната несправедливост? Пътя на политиката? Искате да хвърлите предизвикателство на националното ни самолюбие? Ще ви стъпчат с крака! Срещу вас ще се въоръжат всички, които имат власт и пари. Но и зрителите ще се отвърнат от вас: зрителят не обича особено да бъде в положението на болен, под ножа на зъл хирург.
— Не се горещете, Хофман! Изслушайте ме.
Но Хофман продължаваше като проповедник, който разобличава велик грешник:
— Спомнете си съдбата на филма на режисьора Ерик фон Строхайм. Той не искаше да дава „щастливи“ филми. И какво-ставаше? Неговите филми се приемаха хладно въпреки всичките им художествени достойнства.
— Трябва да се направи така, че да ги приемат възторжено — възрази Престо. — Вие не мислете, че аз смятам да произвеждам грубо агитационни филми, да показвам само тавани и сутерени, ужасите на експлоатацията и безработицата. Аз искам да създам филми, от които зрителят да се смее не по-малко, а даже може би и повече от преди. Аз искам да покажа и красотата, и величието на душата, но там, където по-рано никой не я виждаше. Ние с вас много сме пропуснали, Хофман. Вие и не подозирате дори колко грация и изящество-може да има в простите трудови движения на една девойка, която разтребва стая или простира бельо… Ние твърде много дворци и аристократи снимахме… Не се бойте! В моите нови филми смехът няма да замлъква. Ще има и смях, ще има и сълзи. Публиката обича и да си поплаче. Вие също знаете това. Зрителят ще излезе от киното очарован. А след ден-два той ще се замисли. И незабелязано за самия себе си ще дойде до извода, че нашият свят, нашата прославена демокрация не са чак толкова хубави, че трябва да се търси някакъв изход, а не само упорито да се вярва във възвръщането на златния век на процъфтяване, който-си е отишел и няма вече да се върне… Ето моята цел!…