— Донесох ти цветя — промълви той с облекчение и й поднесе букета.
Тя погледна цветята, усмихна се — и му ги върна.
— Благодаря, но грешите. Името ми е…
— Норма — прошепна той и измъкна чука от джоба си, където го бе крил през цялото време. — За теб са, Норма…винаги са били за теб…всичко е за теб.
Тя отстъпи назад, лицето й се превърна в бяло петно, отворената й от ужас уста прие формата на буквата „О“ и тя не беше Норма. Норма бе мъртва, умряла бе преди десет години, но това нямаше значение защото му се искаше да изкрещи. Вдигна чука, за да спре вика си, да го убие. Когато замахна, цветята се изплъзнаха от ръката му и целофанът се разтвори. Червени, жълти и бели рози се разпиляха сред прогнилите кофи за смет, където котките се любеха в мрака и надаваха любовни писъци, писъци, писъци…
Той замахна с чука и момичето не изпищя, но би могло, защото не беше Норма, нито една от тях не беше Норма. И той земахна с чука, замахна с чука, замахна с чука…Тя не беше Норма, затова я уби, както бе сторил пет пъти преди това.
Не знаеше колко време е минало. Пъхна чука във вътрешния джоб на сакото си и отстъпи от тъмната фигура, просната върху паважа, отстъпи от розите, разпилени около кофите за смет. Обърна се и си тръгна от тясната алея. Цареше пълен мрак, дори играчите на бейзбол се бяха прибрали. Ако върху костюма му имаше петна от кръв, нямеше да се виждат в тъмнината, в меката пролетна тъмнина. Името й не беше Норма, но той знаеше своето име. Казваше се…
Любов!
Казваше се Любов и вървеше по тъмните улици, защото Норма го чакаше. И той щеше да я намери. Скоро.
Младежът се усмихна и закрачи наперено по Седемдесет и трета улица. Мъж и жена на средна възраст, седнали не стъпалата пред дома си, го изгледаха, когато ги отмина със сведена на една страна глава, отправени в далечината очи и усмивка на устните. После жената каза:
— Защо вече не изглеждаш така?
— А?
— Нищо — отвърна тя, но продължи да гледа след младежа със сив костюм, който изчезна в мрака. Помисли си, че само младият влюбен може да бъде по-красив от пролетта.