— Разрешете, господин старши бронемайстор, да ви представя Бойния котарак на негово височество, школник от трети курс на Особената столична школа Гаг.
Гледам и ми притъмня пред очите, а краката ми се разтрепериха. Пред мен, като привидение седи разположил се в креслото офицер-бронеходец. Син Дракон, „Огън на колела“ в естествена големина, в походна униформа с всички отличителни знаци. Седи, прехвърлил крак връз крак, ботинките му блестят, с озъбени шипове, в кафява кожена куртка на петна, от рамената виси син шнур — оня още е вълк, значи… и мутрата му е като на вълк, изгорялата присадена кожа лъщи, главата му бръсната нула номер, с кафеникави петна от изгаряне, очите като наблюдателни процепи, без ресници… Дланите ми, момчета, сами се залепиха за бедрата, а токовете ми така тракнаха, както никога досега не бяха тракали.
— Свободно, школник — произнесе той със сипкав глас, взе от пепелницата цигара и дръпна от нея, без да откъсва от мен наблюдателните си процепи.
Отпуснах ръце.
— Няколко въпроса, школник — каза той и сложи цигарата си обратно на края на пепелника.
— Слушам ви, господин старши бронемайстор!
Това аз не го казах, това моята уста сама го издрънка. А в същото време си мисля: какво е това, момчета? Какво става? Нищо не разбирам. А той говори неразбрано, гълтайки думите си, аз този техен маниер го зная:
— Чух, че негово височество те е удостоил… а-а… с тютюн за дъвчене от собствената си ръка.
— Тъй вярно, господин старши бронемайстор!
— И това за какви значи… а-а… подвизи?
— Удостоен като представител на курса след завземането на Арихада, господин старши бронемайстор!
Лицето му е равнодушно, мъртво. Какво го интересува Арихада? Пак си взе цигарата, огледа тлеещия й край, върна я обратно в пепелницата.
— Значи си бил удостоен… Щом е така, значи… а-а… си изпълнявал впоследствие караулната служба в щаба на негово височество…
— За седмица, господин старши бронемайстор — каза устата ми, а главата ми си помисли: какво си ми се лепнал? Какво искаш от мен?
Той изведнъж се наведе напред.
— Маршал Нагон-Гига видя ли в щаба?
— Тъй вярно, видях го, господин старши бронемайстор!
Змийско мляко! Ама че обгоряло началство. Аз със самия генерал Франг съм разговарял, хич не мяза на теб, и оня след втория ми отговор разреши и заповяда, без звание. А на тоя явно му звучи като музика: „Господин старши бронемайстор“. Новопроизведен ли е? А може би е от крепостните, напреднал е в службата… и още не се е опомнил.
— Ако срещнеш маршала сега, ще го познаеш ли?
Ама че въпросче! Маршалът — той беше такъв един нисичък, тромав, очите му все сълзяха. Но това е от хремата. Е, ако нямаше едно око или пък, да кажем, ухо… а иначе си е маршал като маршал. Нищо особено. В щаба ги имаше много, Франг беше още от бойните…
— Съвсем не знам — казах аз.
Той отново се облегна на гърба на креслото и отново се захвана с цигарата си. Не му харесваше тази цигара. Той повече я държеше в ръце и я душеше, отколкото да я пуши. Ами да не пуши… я какъв разкошен фас, а пък аз пуша мъх…
Той прибра под себе си кокалестите си крака, изправи се, отиде до прозореца и застана с гръб към мен с цигарата си — само синкав дим се издигаше над рамената му. Мисли. Ама че мислител.
— Е, добре — казва той вече съвсем неразбрано, и излиза нещо като „едре“. — А нямаш ли… а-а… школник, по-голям брат при нас в Сините бронеходи?
Дори мутрата си не обърна. Само леко наклони ухото си към мен. Впрочем аз имах трима братя… можех да имам, но всички те умряха още като кърмачета. И такава злоба ме обзе, към всички наведнъж.
— Какви братя имам аз, змийско мляко? — казвам. — Откъде тези братя? Ние самите едва живеем…
Той мигом се обърна към мен, сякаш го мушнаха с шило. Втренчи се. Също като бронеход! А аз сякаш стоя в окопа… По стар навик кожата на гърба ми се сви, а после си мисля: вървете по дяволите с вашите погледи, ама че бронемайстор на дрипава армия… Сигур самият ти си офейкал, всичко си захвърлил, чак до тук си офейкал, сигур от своите войници си се спасявал… И нагло отпускам десния си крак, а ръцете слагам зад гърба и го гледам право в наблюдателните процепи.
Половин минута навярно мълча, а после просъска:
— Как стоиш, школник?
Исках да се изплюя, но се въздържах, разбира се, и казах:
— А какво? Добре си стоя, не падам.
И тогава той тръгна към мен през стаята. Бавно, страшно. И не зная, как щеше да свърши всичко това, но сега Корней от своя ъгъл, където седеше през цялото време с хартийките си, изведнъж се обади:
— Бронемайсторе, приятелю, по-леко… не се приближавайте.
И това беше. По обгорената му муцуна премина някаква тръпка и господин старшият бронемайстор, без да стигне до мен, свърна към своето кресло. Готово. Омърлуши се Синият дракон. Това не ти е комендатурата. И аз се усмихнах с цялото си вдървено лице колкото може по-нагло. И си мисля: ами ако не беше Корней? Ако беше излязъл за малко? Щеше да ме удари и аз щях да го убия. Точно така, щях да го убия. С голи ръце. Той се строполи в креслото си, смачка най-после в пепелника цигарата си и каза на Корней: