— Преди два часа. Здраво ще го настъпят по опашката, ако не успея да го намеря преди срещата при заместник директора. Не съм сигурен, че ще успея да отговоря на всички въпроси, а не мога и да тръгна да го търся, тъй като ще донесат киборга в моята лаборатория и трябва да…
— Ще го потърся вместо теб — отвърна Торауей припряно. — Ще му се обадя в къщи.
— Опитай. Никой не отговаря. А той не е оставил друг номер, където може да бъде потърсен.
Торауей кимна и внезапно почувства облекчение, че е намерил нещо, с което да се занимава.
— Познаваш Брад — отвърна. — Знаеш го какъв е коцкар. Ще го намеря. — Той взе асансьора до административния етаж, сви по коридора и потропа на вратата с надпис „Административна статистика“.
Функциите на хората зад тази врата нямаха нищо общо със статистиката. Вратата не се отвори веднага; вместо това едно синьо око го погледна през шпионката.
— Аз съм полковник Роджър Торауей, спешно е.
— Момент — отвърна момичешки глас; чу се тропане и скърцане, след което вратата се отвори и Торауей влезе. В стаята имаше четирима души с цивилни дрехи, които изглеждаха съвсем обикновени, както трябваше и да се очаква. Всеки имаше старомодно бюро с повдигащ се капак, никой не би предположил, че може да види в космическа агенция такива бюра. Капаците можеха да се свалят, за да прикрият онова, което е върху бюрото, и в момента бяха спуснати.
— Става дума за Александър Брадли — започна Роджър. — Необходим е по спешност след около час, а в отдела му не могат да го намерят. Командир Хартнет е мъртъв и…
— Знаем за командир Хартнет — отвърна момичето. — Искате ли ние да намерим доктор Брадли?
— Не, аз ще го потърся. Но очаквам да ми кажете откъде да започна. Зная, че имате данни за всеки от нас, извънслужебни занимания и т.н. — той не трепна, но усети колебанието в гласа си.
Момичето го погледна твърдо.
— Той вероятно е в…
— Почакай — извика сърдито мъжът от бюрото до нея.
Тя тръсна глава и продължи без да го погледне:
— Опитайте в хотел „Черо-Стрип Ховър“. Обикновено използва името Бекуит. Мога да ви дам номера. Може би ще е по-добре, ако свършим тази работа вместо вас, защото…
— О, не — настоя Торауей, решен да запази за себе си тази дребна задача. — Важно е да говоря лично с него.
— Доктор Торауей, аз наистина ви предлагам да оставите това на нас… — поде младият мъж.
Но Роджър вече беше обърнал гръб и излизаше навън, клатейки глава, без да го слуша. Реши да не телефонира, а направо да отиде с колата до мотела; ето една сериозна причина да се измъкне от лабораторията, за да събере мислите си.
Извън оборудваните с климатична инсталация помещения на лабораторията, времето в Тонка ставаше все по-горещо и по-горещо. Слънцето проникваше дори през тъмните стъкла на автомобила и изпълваше колата на Торауей с жега, с която охладителят трудно се справяше. Той караше неумело на ръчно управление, вземаше остро завоите и предните колела поднасяха. Стъклената фасада на петнадесететажния хотел сякаш насочваше слънчевите лъчи право към него, също като архимедовите огледала при обсадата на Сиракуза. С удоволствие се измъкна от подземния паркинг и взе ескалатора до фоайето.
Фоайето беше с височината на сградата, с наредени около него стаи, свързани с плетеница от висящи стълби и галерии. Човекът от рецепцията не бе чувал за доктор Александър Брадли.
— Опитайте с Бекуит — предложи Торауей, пробутвайки му и банкнота. — Той понякога не може да си спомни как се казва.
Никакъв резултат. Чиновникът или не можеше, или не искаше да го открие. Роджър излезе от фоайето, поспря под топлите слънчеви лъчи и се замисли какво да прави. Гледаше невиждащо към огледалната повърхност на езерото, което играеше и ролята на радиатор за климатичната инсталация на мотела. Помисли си, че може би трябва да опита да телефонира на Брад в апартамента му. Можеше да го направи от фоайето, но не му се искаше да се връща обратно. Или да се обади от телефона в колата, но това беше радиотелефон — съвсем не най-подходящото средство за дискретен разговор. Най-добре беше да си отиде в къщи и да телефонира оттам; нямаше да му отнеме повече от пет минути…
В този миг за пръв път му дойде на ум, че трябва да съобщи на жена си какво се е случило.
Това не беше задължение, което да очаква с нетърпение. Да разкаже на Дороти означаваше и сам по-добре да осъзнае какво всъщност става. Но Роджър беше свикнал с неизбежните неща, дори да са неприятни, и с ясно съзнание насочи колата към къщи и Дороти.