— Това, — забеляза Грифин мрачно, — не беше отразено ясно в докладите ви.
Заместник-директорът се опита да отвърне нещо, но Грифин поклати глава.
— Друг път ще се върнем към този въпрос. Какво предлагаш сега, Брадли? Ще филтрираш част от информацията ли?
— Не само ще я филтрирам. Ще я подредя и транслирам така, че Роджър да успее да я обработи.
— А какво ще кажеш за думите на Торауей — човек е по-сложна система от жабата? Това правено ли е някога с хора?
За учудване на всички Брад се захили, той беше подготвен за такъв въпрос.
— Между впрочем, да. Преди около шест години, преди да дойда тук — бях все още аспирант. Взехме шестима доброволци и изпробвахме рефлексите според Павлов. Палехме ярка светлина пред очите им и едновременно включвахме и електронен звънец, с тридесет импулса в секунда. Е, когато в очите ти блесне ярка светлина, зениците се свиват. Това е несъзнателно действие. Не може да се симулира. Това е реакция на светлинното въздействие, нищо повече от способност, получена в резултат на еволюцията, за да се предпази окото от силната слънчева светлина. При такава реакция, в която се включва автономната нервна система на човека, трудно се постига условност. Но ние успяхме. Когато това стане, рефлексът се установява много твърдо. След, мисля че бяха триста опита с всеки доброволец, можахме да фиксираме реакцията. Всичко, което трябваше да се направи, беше да се включи звънецът и зениците се свиваха до размера на точица. Следите ли мисълта ми до тук?
— Спомням си достатъчно от колежа, за да знам за опитите на Павлов. Известна материя — отвърна Грифин.
— Е, останалото не е толкова известно. Ние свързахме датчици към слуховия нерв, за да регистрираме действителния сигнал, постъпващ в мозъка: получихме дразнение с тридесет импулса в секунда, видяхме го на осцилоскопа. След това намалихме честотата на звънене на двадесет и четири импулса в секунда. Опитайте се да познаете какво стана? — Отговор не последва. Брад се усмихна. — Осцилоскопът продължи да показва тридесет импулса в минута. Мозъкът продължаваше да чува нещо, което в действителност не съществуваше.
— Така че, както виждате, не само при жабата информацията се подлага на подобна обработка. Човешките сетива възприемат света в необработен вид. Входовете на сензорите сами редактират и преподреждат информацията. И така, това, което искам да направя с теб, Роджър — продължи Брад, — е да ти помогна малко при интерпретацията. Не можем да променим мозъка ти. Добър или лош, ние сме зависими от него. Сива пихтиеста маса със структура, която ограничава възможностите му. Вече е ясно, че не можем да продължаваме да подаваме информация от сензорите директно към него. Единственото място, където можем да се намесим, е интерфейсът — преди тя да постъпи в мозъка.
Грифин удари по масата с отворена длан.
— Предлагате ли да определим някакъв краен срок? — изръмжа той.
— Бих могъл да опитам, сър — каза Брад мило.
— Може да загазиш, ако купим това и после се окаже, че не работи, момче!
— Какво искате от мен? — добродушието изчезна от лицето на Брад.
— Искам да ми кажеш каква е вероятността за успех — грубо отвърна Грифин.
Брад се поколеба.
— Не по-лоша от петдесет процента — отвърна той накрая.
— Тогава — усмихна се Грифин най-после, — давайте.
Петдесет процента, помисли си Роджър, докато се връщаше към кабинета си, не е лошо залагане. Разбира се, зависи от залога.
Забави крачка, за да може Брад да го настигне.
— Брад — попита той, — съвсем сигурен ли си в това, което каза?
— Да ти кажа истината, по-сигурен съм, отколкото излезе. — потупа го нежно по гърба Брад. — Не исках да превивам повече врат пред Грифин. И слушай, Роджър, благодаря ти.
— За какво?
— Че се опита да ме предупредиш. Оценявам го.
— Няма нищо — отвърна Роджър. Той поспря за момент, загледан в гърба на Брад, чудейки се откъде Брад знае нещо, което беше споделил само със съпругата си.
Ние бихме могли да му кажем — както бихме могли да му кажем още много, много други неща, а също и защо проучванията на общественото мнение показват това, което всъщност показват. Но това не беше нужно никому. Той можеше и сам да го разбере — стига да беше поискал.
7. Смъртният се превръща в чудовище
Дон Кейман беше всестранна личност и никога не би зарязал някой проблем. По тази причина ние го взехме в проекта като специалист по планетата Марс, но това качество обхващаше и религиозната страна от живота му. Напоследък го притесняваше един религиозен проблем, скрит някъде в съзнанието му.